нови приключения на мл. лейтенант Ранков и Ваклин в залива Вромос

Всички персонажи в тези истории са плод на творческо въображение, измислени единствено с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

Действащи лица:
Невяна Кокалова – известна българска актриса (да не се бърка с Невена Коканова)
Инспектор Строгов – криминалист (от списание Космос)
мл. лейтенант Красимир Ранков – участъков на Черноморец
сержант Ваклин Недев – негов помощник.
Соломон Пърдев – патоанатом  с некрофилски наклонности
Вангелия Гущерова ака баба Ванга – пророчица, ясновидка

ОТКЪС:

Ранков се натъкна на сака съвсем случайно, докато се разхождаше в морската градина на  Варна. Забеляза моряка когато минаваше покрай административната част на пристанището при входа към вълнолома. Беше отишъл в града във връзка с едно оставено от леля му наследство. След като уреди формалностите той се помота час два из центъра и после пое по крайморската алея пеша в посока гарата. В района на отбивката при вълнолома седна да почине на една пейка и да почопли семки. Тренираното му да забелязва необичайни обстоятелство око долови почти незабележимо раздвижване из храстите между алеята и оградата на митницата, придружено с глухо тупване. Ранков наостри уши и се взря в листака. Известно време не последва нищо. Той стана, огледа се небрежно и предпазливо се спусна по обраслия с бъзов храсталак склон.
Там край стената на оградата откри голям брезентов сак натъпкан до пръсване. Нарами го и се изкачи обратно до алеята. Отдалечи се на 30-ина метра и го скри в шубрака зад едно дърво. После се върна и седна на пейката.
Млад мъж с моряшка фланелка и множество татуировки по ръцете се появи след 10-ина минути, огледа се и се мушна в храстите ужким да пикае. Дълго обикаля и сумтя и когато излезе на алеята изглеждаше разтревожен и докато изтриваше в бордюра подметката си от настъпено лайно се озърташе нервно на всички страни. Изгледа го подозрително и направи крачка към него.
- Търсите ли нещо, другарю? – попита го любезно Ранков.
- Къв си ти бе? – озъби се заплашително мъжа.
Ранков извади картата и му я показа:
- Такъв.
- А не, нищо не търся, аз само да пикая – пребледня моряка и бавно заотстъпва.
- Тогава си закопчай дюкяна и изчезвай, тука не е тоалетна.
Щом моряка хукна нанякъде Ранков веднага грабна сака и бързо се отдалечи с него в посока гарата. Като стигна градинката с чешмичката пред нея седна на една самотна пейка и го отвори да разгледа съдържанието. Както предполагаше беше пълен с контрабандна стока – два стека цигари „Дънхил“, няколко бутилки уиски „Бяло конче“ и множество видеокасети VHS с голи жени на корицата, снимани в моменти на полов акт, в пози някой от които Ранков виждаше за първи път.

Когато се прибра в канцеларията в Черноморец и ги показа на Ваклин очите на сержанта станаха на палачинки:
- Леле, какво е това?
- Филми.
- Какви филми?
- Контрабанда. Със секс.
- И как ще ги гледаме?
- На видеокасетофон. Ако намерим.
- Аз знам кой има – оживи се Ваклин.
- Казвай.
- Панчо Колев домакина на почивната база на миньора, пада ми се някакъв роднина.
- Можеш ли да го вземеш на заем?
- Дори нещо по добро – ще ти кажа как да го изземем – въодушеви се сержанта. - Сипи сега по едно Виски.
Лейтенант Ранков се пресегна за бутилката и с рязко и звучно завъртане разпечата капачката. Отпи, поклати одобрително глава и отбеляза:
- Конфискуваното е най-вкусно.
- Имах си хас – съгласи се Ваклин и обърна чашата.
Двамата запалиха по един трофеен „Дънхил“ и отново си наляха шедро.
- Ха, наздраве!
- Кажи кво стана с леля ти? – поинтересува се Ваклин.
Ранков сви рамене с безразличие:
- Умря.
- От кво?
- От удар.
- По главата?
- Не бе, получи инсулт. Лекарите и казаха да спре цигарите и тя мина на лула.
- Остави ли ти нещо в наследство?
- Лулата си. И 1/3 вилно място на Траката.
- Е, пак е нещо.
- Аха. Като ми писне от тук ще се преместя. Ако успея да се отърва от роднините.
- Ти чу ли новината? Знаеш ли кой ще идва тука? – сети се изведнъж Ваклин.
- Не. Каква новина?
- Кокалова ще идва на почивка в Черноморец.
- Коя е пък тая?
- Че как коя – артистката! Невяна Кокалова.
- А стига бе, наистина? И какво ще търси в тая дупка?
- Говори се из селото. Имала тук някаква братовчедка и щяла да летува при нея. На спокойствие. Нали ги знаеш хората на изкуството, всичките са малко смахнати.
- Невяна Кокалова – въздъхна Ранков, - някога бях влюбен в нея. Още като гледах оня филм дето продаваше айран. Оня като кажеше „Един айран от пет“ и тя му го подаваше, земята сякаш спираше да се върти. Ех, каква жена! Примадона!
- О, знам го – възкликна Ваклин. - И аз колко удоволствие съм си доставял в самотните нощни дежурства на нейните филми!... Дали да не я поканя?
- Къде?
- На кафенце.
- Ти луд ли си бе, не ги ли знаеш артистките колко са надути – охлади го с Ранков. - Аз една дето къса билетите в театъра в Бургас поканих и тя ме отряза с викове, че Невяна Кокалова… Айде, пий си пиенето и стига си се фантазирал.
- Прав си. Ай наздраве.
Скоро първата бутилка „Бяло конче“ свърши, но образът на пищната снага на артистката не избледня във въображението на двамата служители на реда, а още по ярко се разпали.

* * *

След като изгледаха всички касети по 8 пъти и успяха да сдъвчат няколко ленти при превъртането на Ранков му хрумна гениална идея:
– Знаеш ли какво си мисля, и ние можем да снимаме такива филми и да ги продаваме.
– Да бе. И кой ще участва в тях?
– Ние… Ти – посочи с показалец към областта под пъпа му Ранков.
Ваклин се опули към пръста му и вдигна поглед:
– Не знам как се снимат порнофилми. Това не е като да слагаш белезници и да пишеш глоби на туристи. Трябва да си учил за такова нещо.
 – Е какво толкова, важното е да ти стане. После го вкарваш и викаш „Дас ис фантастищ! Шнел! Шнел!“
– В кого го вкарвам?
Ранков се замисли и рязко бутна фуражката си към тила:
– Ъъ, в… Невяна Кокалова.
– Какво!?
– Ми тя е актриса, не може да не знае как се прави. Нали работи в театъра..
– И как ще я накараме?
– … Ще я… отвлечем. От плажа!
Ваклин обмисля известно време идеята и накрая зададе въпроса който го загложди:
– И къде ще я държим?
Ранков се почеса преди да отговори:
– Къде, в трафопоста.
– Рисковано е, ако се развика може да я чуят.
– Тогава в моргата при Пърдев. Тримата ще я пазим на смени. Там никой няма да я търси, може да си вика на воля.
– Ами ако не се съгласи? – усъмни се Ваклин.
– Ще и дадем приспивателно.
– Какво приспивателно?
– Ще питаме, Пърдев трябва да знае.
– Аха. Ъъ, а как ги избират артистите за тия филми? – продължи с въпросите лейтенанта. – Мъжете дето ги таковат…
– Откъде да знам как. Мерят им чепа.
– Чепа?
– Ахъм. Колко е твоя?
– … Ами не знам точно. Към, една педя някъде.
– Ще стигне.
– Ама зависи от коя страна се мери? Отгоре, отдолу, или от топките?
– От… Добре де, какъвто, такъв, важното е да седи изправен.
– За това нямам грижи. А твоя?
– Е не си ли го виждал?
– Ми виждал съм го, ама не съм ти го заглеждал.
– Не го мисли, ще и хареса. Ти почвай да репетираш.
– Как?
– Не знам, за  нали четеш списание Космос, все ще измислиш как.
– Това да не ти е „направи си сам“.
– Еми купи си пъпеш и му пробий дупка.
Ваклин оцени на ум идеята и след като я одобри каза:
– Аз, такова, харесвам филми за зомби.
– Нищо не пречи да направим двете.
– Какво имаш предвид?
– СЕКС ФИЛМ със зомбита – тупна го по рамото лейтенанта.
– Е това вече е нещо! – ухили се до ушите сержанта и в следващия миг смръщи чело и напрегна рамене, сякаш се канеше да вдига нещо тежко:
– И как предлагаш да го направим – отвличането. Аз нямам никакви идеи.
– Тя обича да се пече сама, встрани от тълпата. Ще изчакаме привечер хората да се разотидат и…
– Добре де, ами свидетелите? Ако ни видят ще ни разпознаят.
– Ще им отвлечем вниманието.
– Как?
– Пожар на пирса в другия край на плажа. Ще изчакаме да хукнат и тогава отиваме да и искаме автограф и ще и духнем приспивателния прах в лицето.
– Тя няма да ни остави да я приближим, чувал съм че е много дръпната.
– Не и ако се облечем като коминочистачи. Тогава сама ще дойде да ни пипне.
– Какво? Като коминочистачи! И какво правят коминочистачите на плажа?
– И коминочистачите са хора – заяви с демонстративно превъзходство Ранков. – Може да са дошли да се поизмият от саждите…
– Ама нали с тия дрехи ще се виждаме от километър, и другите ще искат да ни пипат. А и никога не съм виждал заедно двама коминочистачи. Винаги са само по един. Ще се усъмни веднага.
Лейтенанта вдигна очи към тавана и след кратка пауза тръсна глава:
– … Добре де, ще го мислиме нататък.
– Не е ли по добре да и кажем, че я викаме за справка – оживи се Ваклин.
– И като попита каква справка?
– Някой се е опитал да и открадне, ъ, колата.
– И после?
– Завличаме я в храстите и завързваме очите.
– Ти не разбираш ли, че ако ни види кой сме после ще трябва да я убием. А? Непременно трябва да сме маскирани.
– Не бях мислил за това..
– А освен това може някой случаен да ни забележи и когато разберат че е изчезнала ще почнат да говорят…
– Значи?
– Значи, отивай да търсиш униформи, четка за прочистване, въжета. Топуз и такива работи.

* * *

Когато отидоха до работното място на Пърдев го завариха в двора на месокомбината с маска и електрожен в ръка да заварява един към друг два 200 литрови нафтови варела, вградени в тухлено корито. Конструкцията освен тях включваше разположена хоризонтално желязна скара и комбинирана пещ на дърва и дизелов калорифер свързан с дюзите на два реда с по три пърлачки за прасета, а отгоре и стърчеше кюнец.
Ранков застана широкоразкрачен с ръце на кръста и се надвеси над съоръжението:
– Какво правиш бе докторе, да не майсториш подводница?
– Хаха, познай от три пъти – свали маската доктора и отри изпъкналото си чело с ръкав.
– Предавам се, не мога.
– Разработвам крематорий – с гордост в гласа заяви патоанатома.
– Какво?
– Модерен начин за преработка на покойници. Първият в цялата Бургаска област. Само в София има такъв, ама не е пуснат в експлоатация.
– Какво се прави в него?
– Това е като екарисаж. Вместо да се погребват труповете се изгарят вътре и пепелта се сипва в буркан и се държи на етажерка.
– А стига бе. Че това разрешено ли е?
– Някой ден ще бъде. За сега е само прототип.
– И на кой ще го изпробваш.
– Е там е работата – няма на кой. Ще трябва да ползвам кучета и селскостопански животни.
– Малко къс ми се вижда за човек, няма ли да им стърчат краката? – обади се да изкоментира Ваклин.
– Е кво толкова, ще ги скъсиме. Казвайте за какво сте дошли?
– Амиии… – покашля се Ранков, – кхъ, кхъ, такова…
– Пак някоя глупост ли замисляте? Какво е този път, ще обирате тотото? Ако ви трябват още тела нямам.
– Не ни трябват тела.
Патоанатома свали ръкавиците за заваряване и отри длани в комбинезона.
– Много филми гледате момчета, вземете се кротнете малко, че ще загазите накрая.
– Абе ние може да гледаме, ама не таковаме умрели.
– А! – подскочи Пърдев. – Аз се отказах! От оня път повече не съм, кълна се.
– Добре де, трябва ни нещо с което да приспим човек. Ама моментално.
– Колко моментално?
– На секундата. И после да прави каквото му кажем.
– Аха, “дяволски прах“, значи. Как да си направим зомби в домашни условия, това ли?
– Какъв е тоя прах?
– Има само едно познато средство с такъв ефект – „тетродотоксин“, или така наречения зомби прах. Магьосниците в Хаити го извличат от риба Фугу и добавят трупна отрова – кадаверин, жаба „bufo marinus“ и растителни съставки. После човек поел това вещество напълно губи воля и става несамостоятелен.
– Е откъде да я хванем тая риба, има ли я в Черно море?
– Аз знам кой има такава – оживи се Ваклин. – Братовчедката на жената на чичо ми, моряка. Те имат в къщи препарирана.
– Тетродоксина може да се синтезира. Имате късмет, защото съм запознат с рецептата и разполагам с някой от съставките.
– Значи можеш да направиш?
– Мога. Срещу 50 %.
– От кое?
– Печалбата.
Ранков и Ваклин се спогледаха и едновременно поклатиха глави:
– Няма печалба.
– И за какво ви е тогава?
– За изкуство. Ще снимаме филми.
– Ъ?
– Обаче можем да ти предложим роля.
– Кви филми?
– За зомбита, ама с жени без дрехи.
– И ще ги снимате Вие?
– Ахъм. Можеш и ти да участваш. Знаем, че не си падаш по живи партньорки, но зомбитата фактически се водят мъртви.
– Ето, знаех си, че сте замислили някоя глупост – въздъхна патоанатома и поклати топчестата си глава. – Оставете ме, стар съм вече за тия щуротии.
– Добре, тогава, ако ти намерим някой труп за крематория ще ни помогнеш ли?
Соломон Пърдев разбра, че работата е сериозна и след кратко обмисляне решително каза:
– Двама.
– Имаш ги – стисна ръката му Ранков и тупна по рамото Ваклин: – Казах ти, че Симо в сериозен.
– Никога не съм се съмнявал, че е наш човек. Още откакто го…
– Кажи сега за тоя дяволски прах – прекъсна го лейтенанта. – Как действа?
Патоанатома стъпи с един крак върху крематория и със сериозно изражение заобяснява:
– След като поеме токсина жертвата се парализира и изпада в 24 часова кома. Все едно жив труп: нервната система излиза от строя, дишането почти изчезва и пулса не се усеща, очите не реагират на светлината. Компонентите на съставките и кислородният глад в гроба причиняват увреждане на някои центрове на мозъка, след което обекта на зомбиране се превръща в послушен робот. После идва втората фаза: физиологичните процеси се възобновяват и човек може да се движи, но без да притежава собствено съзнание. Погледа е стъклен, не изпитва болка и прави всичко което му се каже. Така магьосниците в Хаити са правели селскостопански роби.
– И как се дава тоя прах, сипва се в храната или се пие?
– Вдишва се. Духва се в лицето и действа моментално.
– Духва се. Ами ако го вдишаш без да искаш? Не е ли опасно? – угрижи се лейтенанта.
– Не и ако си с маска и си глътнал преди това лъжичка готварска сол. Тогава не ти действа. Но ви предупреждавам, в никакъв случай не давайте на зомбито солено, защото действието на тетродоксина и ще отслабне или прекрати напълно. Солта го неутрализира.
– Ясно – без солено, туршия и такива работи. А какво може да яде?
– Шоколад, месо и картофи. Ама без подправки. Плодове, зеленчуци, на практика всичко. И още нещо: човек може да се превърне в зомби и ако бъде ухапан от такова. Зомбито обича човешка кръв и плът. Стават агресивни, когато са гладни. Така че внимавайте, трябва да го храните обилно да не ви ухапе. Или най добре му сложете намордник.
– Ясно. Кога да дойдем за прахта?
– Първо телата.
– Едното. Второто след като видим как действа продукта.
– Става. Имаме сделка – протегна длан патоанатома.
После всички си стиснаха един след друг ръцете и Пърдев им викна:
– А сега се разкарайте, че трябва да бачкам!
– Сложи му и резе – подритна крематория Ваклин.
– За какво? – неразбиращо го изгледа доктора.
– За всеки случай.
Двамата милиционери се отдалечиха с бодра крачка, сподиряни от мърморенето на патоанатома. Когато се поотдалечиха от двора на кравефермата спряха и се поздравиха:
– Видя ли, уредихме всичко – нахили се до ушите Ранков.
– Да, ама откъде ще му намериме тела? – зачуди се Ваклин.
– Има откъде. Ония братя коминочистачи от Обзор, дето стана дума.
– Какво за тях?
– Ще им изпратя призовка. Докато са при мен отиваш и им разчистваш инструментариума. Тях повече няма да им трябва.
– Аа, къде ще ги?…
– В трафопоста.
– Ясно.
– Имаме мисия и план, да действаме тогава!

* * *

Ваклин отвори тедрадката с надпис върху корицата „ФИМОВ СЦЕНАРИЙ“ и я разлисти:
- Рентгеновата лаборантка Луиза/Невяна Кокалова, сексуално разочарована жена, отива при Ванга  за съвет как да постигне оргазъм. След като никакви билки и народната медицина не помагат, Ванга препоръчва на Кичка да посети психиатър, д-р Варенхайд/Хипокрад – в ролята е Пърдев. Лекарят случайно открива, че клиторът на Луиза се намира в задхопроходното и отвърстие й и след като той й помага да развие уменията си за анален секс и накрая постига оргазъм, влюбената Луиза го моли да се ожени за нея. Той я информира, че в името на медицината е дал обет за безбрачие и собственоръчно си е направил вазектомия, но ако тя може да се задоволи с работа като негов терапевт, изпълнявайки специфичната си аексуална техника – известна оттук нататък като „дълбоката дупка“ – върху различни мъже, докато намери този, за когото да се омъжи. Междувременно Варенхайд/Хипокрад документира нейните сеанси, докато различни мъже многократно правят секс с медицинската му помощничка. Луиза най-накрая среща мъж, който може да я направи щастлива, като се съгласява да се омъжи за него. Това е единия от нас двамата. Раздирана от вътрешна борба между романтичната чувствителност и юношестака красота на единия и грубата, първична мъжественост и бруталната сексуалност на другия, тя дълго се колебае, но накрая размера все пак има значение. Филмът завършва с хепиенд и репликата "Краят. И дълбока дупка за всички нас." А, как ти се струва?
Ранков наклони глава и го изгледа с подозрение:
- И кой от нас ще е мъжът и?
- Емии, мислех аз, че съм по-млад и тя каза, че имам актьорски заложби.
- А защо не аз? Мен ми каза, че приличам на на… Добре де, да теглим чоп.
- А не, знам ги тия чопове! Пак ще стане като миналия път.
- Кой минал път?
- Знаеш кой.
- Тогава ти избери как.
- Честно. Ще си ги мерим.
- Е, ти пък сега, да не сме тинейджъри, мислех нещо като ези-тура. Две от три.
- Е да де, като миналия път.
- И как ще се казва филма? – смени темата лейтенанта.
- Предлагам „Страст и омраза в залива Вромос“, кво ще кажеш?
- Мен ми е все тая, става.

* * *

След като предадоха първото тяло на Пърдев и взеха зомби прахта Ранков и Ваклин се отправиха към плажа на залива Вромос да проведат предварителен оглед оглед и съставят план. Беше късен следобед и туристите вече се разотиваха, местните както винаги стояха далече от водата.
- Ще я заговорим ли? – попита Ваклин.
- Не, само ще преценим обстановката.
Двамата разсеяно тръгнаха по плажната ивица в нейната посока, движейки се край прибоя.
Актрисата се печеше сама в най северния край на залива, облечена в розов бански без презрамки на сини цветя, подчертаващ зашеметяващите и форми. Пухкавите и кестеняви коси бяха прибрани в кок под плажна шапчица с жълта роза отгоре. Върху банския беше обула широки ленени шорти, а на краката плетени сандали с коркови подметки.
Щом ги видя да наближават тя се изправи и им помаха с ръка:
- Здравейте момчета. Знаете ли откъде мога да си откъсна малко праскови? Много ми се доядоха.
- Ъъ, праскови ли? Ние можем да ви наберем. – стреснато отвърна Ранков и се насочи плахо към нея.
- О, много сте любезни. И високи и силни. Рядко човек среща такива красиви мъже.  Да ви кажа честно във вашето село повечето са… ъъ, грозновати.
- Така е – съгласи се лейтенанта, – особено жените.
- Но както виждам сред мъжката част има и изключения. Знаете ли, и преди няколко дни ви забелязах. Харесвам високите и силни мъже – усмихна се кокетно Кокалова.
Двамата милиционери я гледаха зяпнали и не знаеха какво да кажат.
– Казвали ли са ви, че имате много фотогенично, изрезително лице – обърна се към Ваклин тя и завъртя глава да го огледа.
- Ъъ, ммии… още не са – заекна от смущение сержанта и замачка длани.
- О, да, трябвало е да се насочите към актьорската професия. Напълно подходящ сте за роли на романтиен любовник.
Ваклин целия се изчерви, а Ранков завистливо се намръщи.
- А вие приличате на един мой познат, Марков – извърна лице тя към лейтенанта. – Той много обича плодове. Даже ги краде понякога.
Ранков разцъфна в широка усмивка и прибра пети сякаш се канеше да козирува.
- Ще ми направите ли услуга, момчета? – весело изчурулика Кокалова. - Може ли да ми наглеждате багажа докато вляза да се къпя. Само за няколко минути.
Ранков и Ваклин се огледаха. Освен тях тримата на плажа нямаше никой. Само в срещуположния край на залива се виждаше камилата на фотографа, преживяща клекнала на пясъка.
- Разбира се, даже ще ви… - Ранков се преви от кръста напред, като че ли се канеше да и целуне ръка и неочаквано вдигна глава и духна праха в лицето и.
Кокалова моментално загуби съзнание. Коленете и се подкосиха и Ранков я прихвана през кръста. Тялото и безволно се отпусна напред и свличайки се легна по очи на пясъка.
- Защо го направи? – паникьоса се Ваклин.
- Ами падна ни се идеална възможност. Наоколо няма никой. Да я завлечем бързо в храстите.
Двамата подхванаха актрисата за ръцете и краката и я отнесоха в храстите, колкото се може по далеч от плажа. После се върнаха и заметоха следите от стъпки около багажа и.
- Ама праха на Пърдев наистина работи безотказно – отбеляза с възхищение Ваклин.
 - Няма грешка. Оставяме и всичките неща така – заяви лейтенанта - Сложи и джапанките близо до брега, ама не съвсем, да не ги дръпне прибоя. Да изглежда като нещастен случай, така ще си помислят, че е влязла да се къпе и се е удавила.

* * *

Ваклин блъсна и почти изкърти с рамо пантите на вратата като влетя в канцеларията.
Ранков, който тъкмо почистваше служебното оръжие трепна с ръце и частите се разпиляха наоколо. Всички винтчета се разлетяха и потънаха във фугите на дюшамето, а възвратната пружина излетя под канапето.
- Къ-какво става, бе? Изкара ми акъла.
Ваклин дълго диша шумно и тежко, превит с ръце на коленете, докато успее да събере въздух:
- СССССъ…. ССССъс… Стрезов!
- Ъ!?
- Инспектор Стрезов е тук. Дошъл е от София. Току що го видях.
- Кой? Къде?
- В кафенето пред кметството. Наблизо имаше частна кола със софиянски номер.
- Сигурен ли си, че е той?
- Да, познах го веднага, същия е като в рисунките в списание „Космос“. Сигурно е дошъл заради нея.
Ранков се изправи със скок и панически се заоглежда.
- Бързо да приведем всичко в порядък. Сигурно ще дойде тук. Има ли нещо изобличаващо из канцеларията?
- Не знам, ти кажи.
Двамата дълго се суетиха и безсмислено разместваха папките из шкафовете и оглеждаха нещата в помещението.
- Касетите къде са?
- В къщи, в килера.
- Стой! - застина Ранков. - А тялото в трафопоста!
Двамата замръзнаха от ужас.
- Не можем да го изнесем сега. Какво ще правим?
- Трябва да запазим самообладание. Никой няма да тръгне да я търси там, той да не е Ванга. Успокой се.
- Добре, спокоен съм – със съмнение в гласа се съгласи Ваклин.
В този момент на вратата на канцеларията се почука.
Кръвта се дръпна от лицата на двамата милиционери, които застинаха като истукани.
- Има ли някой? – чу се глас пред вратата.
Ранков пое въздух и с разтреперана ръка отиде да отвори.
От прага през дебелите диоптрични стъкла на очила в тъмно кафяви рогови рамки го гледаха проницателно присвитите очи на мъж с посивяла коса и волево, изсечено като с длето лице, завършващо в долния край с мъжествена брадичка, увенчана с голяма колкото лимка трапчинка. Въпреки топлото време беше облечен в сако и наметнат през раменете елегантен сив шлифер. На китката на протегнатата му ръка блестеше хромиран швейцарски часовник.
- Инспектор Стрезов – представи се новодошлият.
Гласът му, плътен баритон, звучеше равно и отсечено като на човек свикнал да взима трудни, но винаги правилни решения.
- К-кой? – заекна лейтенанта и пое дланта му.
- Инспектор Константин Стрезов от Главно управление на дирекция на милицията София – пристъпи напред той.
Преди Ранков да успее да отговори гостът сведе очи към крака си и когато го вдигна под подметката му се показа затвор на пистолет.
Стрезов вдигна глава и зададе въпрос само с поглед.
- Много ми е приятно – измънка лейтенанта. - Аз, такова, тъкмо смазвах оръжието и взех та кихнах и го изтървах.
- Разбирам, и на мен ми се е случвало – усмихна се инспекторът, но погледа му остана все така непроницаем. – Е, другарю….
- Младши лейтенант Красимир Ранков – представи се участъковият на Черноморец и отстъпи назад за да пропусне в помещението госта, който се наведе и му подаде затвора.
- Хубава канцеларийка си имате – огледа се инспектора и посочи канапето – Може ли?
- Ама разбира се, заповядайте, за нас е чест.
Стрезов свали шлифера, сгъна го през лакет и се настани на захабената дамаска, но веднага се надигна и извади изпод себе си патрон:
- А вие сте? – погледна той сержанта и подхвърли патрона към Ранков.
- Сержант Недев. Ваклин Недев – козирува той и изпъна снага.
- И така, другари, сигурно знаете за какво съм тук?
- Още не, но предполагаме – отвърна Ранков.
- И какво е предположението ви?
Лейтенанта прочисти гърло и с мъка проговори:
- Заради изчезването на другарката Невяна Кокалова.
Стрезов бръкна в джоба на сакото и извади лулата си преди да отговори:
- Именно – бавно напълни гнездото с тютюн, натъпка го отгоре с пръст и присви очи. - И как другари допуснахте да се случи това?
- Ние, ние не знаехме, че е тук, другарю Стрезов – почти запелтечи лейтенанта. – Разбрахме после, чак когато казаха, че може да се е удавила.
- Не се е удавила.
- Слава богу! Сигурен ли сте?
- Значи вие сте религиозен, така ли да разбирам? – погледна го изпитателно Стрезов.
- Аа, не, не, казах го от суеверие. Защото много се вълнувам за другарката.
- Не се е удавила. Говорих лично с Ванга.
- С Ванга? Ама и тя ли разследва? – прежълтя лейтенанта.
- Помага на разследването. А и плавниците и са останали при дрехите на брега. Близките и потвърдиха, че тя никога не е влизала да плува без тях. Защо точно този път да влезе в морето без плавници?
- Значи? – плахо попита Валклин.
- Значи или е отвличане. Или имаме работа с особено опасен фанатик.
- Тоест мислите, че е някой поклонник?
- Не го изключвам като версия – поклати глава госта. - Дори допускам нещо по лошо.
- К-какво? – промълви Ранков.
Стрезов се прокашля и понижи глас:
- Искам да ви кажа нещо. Другарката Коканова е национално богатство. Тази година ще представлява България на фестивала в Кан. Много врагове са заинтересовани да не спечелим. Така че… - той описа въпросителна във въздуха с мундщука на лулата и вдигна рамене. – предстои да изясним.
- А какво казва леля Ванга? – обади се Ваклин.
- Оставете Ванга, аз ще ръководя разследването – Стрезов погледна часовника си. – Сега отивам да телеграфирам, после среща за да ме въведете в обстановката. Искам да огледаме местопроизшествието и околността. А също и квартирата където е отседнала.
- На вашите заповеди – отвърна лейтенанта.
- И ми предайте папката с материалите по случая: снимки, протоколите от огледа, разпит на свидетели, снемане на показания, всичко каквото сте събрали.
- Разбира се, ще ги приготвим.
Инспекторът бавно се стана и се насочи към вратата. С ръка върху дръжката и се извърна и прикова очи в лейтенанта:
- Нещо ми изглеждате блед, лейтенант.
- От кръвното налягане е. Винаги пада от горещините – прокара длан през лицето си Ранков за да избърше избилата по него пот.
- Аха. Грижете се за здравето си. А, да, щях да забравя, и пригответе подробна справка за всички по необичайни произшествия, които са се случили на територията на поверения ви участък през последните няколко години.
- Ми то, почти няма такива – отвърна глухо Ранков. – Но ще се постарая.
- Интересно, аз пък чух друго – поклати глава Стрезов.
И без да откъсва тежкия си поглед от лицето на лейтенанта полуизвърнат напусна канцеларията.

* * *

Центърът на село Черноморец беше притихнал и спокоен. Дори кучетата и котките не смееха да се покажат в следобедния пек. Бледият отблясък на маранята леко потрепваше над плочника на малкия площад. Сградата на кметството с опустошена от времето мазилка се издигаше самотна край него.
Леля Ванга седеше на пейка в беседка на градината на механата зад кметството, заобградена от най близкото си обкръжение  - племенницата и Красимира, помощницата Витка и шофьора Жоро, скрити на сянка, обгърнати от уханията на пищна декоративна растителност. За да убият скуката, докато чакаха Стрезов решаваха кръстословица. В далечината зад оградата в сянката на дърветата се виждаше черната Волга на ДС, която ги придружаваше.
- Ванге, ма, кажи едно земноводно животно от джунглата с „К“ и шотландски математик от 16 век, роден 1550-та. – прочете Витка.
- Крокодил ма.
- Става. А математикот?
- Имаш ли букви?
- Свършва на „ер“.
- Кога каза, е умрел тоя?
- Отдавна. 1617-та.
Ванга прихлупи забрадката над лицето си чак до брадичката, потъна в транс и и загъргори:
 - Тоя ше е само Непер? Е го я, видех го, висок, с чисто бела бухнала дантелена яка и черна роба. С таке. Седи и смята, чертае запетая… Голем астроном е бил тоя.
Близките и отбелязаха името в квадратчетата и закимаха одобрително.
- Излиза.
- Ми много ясно. Той сам си каза името като дойде. Айде, бегай си! – посочи със сбръчкан показалец пред себе си във въздуха тя и го отпъди.
- А знаеш ли немски император – 1075-1137, с „Лъ“? – попита шофьора надвесен напред с химикал забит във вестника.
- Пророчицата пак обърна невиждащите си очи към небето, събра длани пред лицето си и дълго мънка, сякаш говореше с някой невидим увиснал над нея:
- … Млъ, млъ, млъ… Лотар. Ама не първи, втори, чак трети. Ех, че страшен мъж. Голем пълководец. Умрел е в битка. Е го, баща му Гебхард фон Суплинбург дойде да види какво става. „Не ме безпокойте с тия драсканици“ вика. А е я и жена му: Рихенза Нортхаймска, дъщеря на Хайнрих Дебелия и съпругата му Гертруд Млада фон Брауншвайг, от рода Брунони…
- Ей, нямаш грешка, лельо Ванге – зарадва се шофьора Жоро и нанесе буквите в полето. – Ама нали не гледаш от отговорите в следващио вестник?
- Ти пък, Гоше. Нали, че играем честно.
В този момент Стрезов седна при тях на пейката и ги прекъсна.
- Как си, лельо Ванге? – поздрави я той и се ръкува с всички.
- Я, его и инспекторо – усмихна се доволно тя и го ощипа. – А Варадин къде е?
- Оставих го в управлението в София да ме замества.
- А, хубаво, хубаво, добро момче е той. Малко недочува с лявото ухо, ама иначе нема грешка.
- Като малък е карал заушка – осведоми я Стрезов.
- Знам, знам, ей заека дойде при мен и вика „Много съжалявам.“
 Пророчицата протегна ръце да го попипа по лицето и очилата и го сгълча наужким:
- Пак си качил диоптера. Казах ли ти да пиеш отвара от гол охлюв и мухи винарки.
- Пих, лельо Ванге, ама не мога, алергичен съм към винарки.
- Е, оди си тогава кьорав.
- Остави ме мен, ти кажи как си?
- Как, немат край мойте мъки, цел ден и цяла нощ си говоря с мъртвите. Е и сега, като на опашка за банани са застанали край масата. Занимават ме с техните си глупости: „Кажи, вика, на чичо, че ме ритна коня та ме уби. Не е свекървата, напусто лежи у затвора.“
Стрезов без да иска се огледа и потръпна с рамене.
- А тоя с тебе кой е? – сепна се Ванга и вдигна бастунчето си към лейтенант Ранков, който стоеше на няколко метра встрани от масата стиснал дамска плажна чанта в ръце.
- А, това е колегата от Черноморец Ранков. Помага ми за случая.
- Ела тука бе момчи, оти си толко срамежлив? – покани го при тях пророчицата.
Ранков пристъпи и се наведе да и целуне ръка и леко приклекна на кояно.
- Не знам, бабо Ванге, за пръв път виждам феномен на живо – отвърна плахо лейтенанта и пусна дланта и.
- Ела де, нема да те ухапя. Седи при нас тука.
Ранков предпазливо се намести в края на пейката.
- Как ти е първото име? – обърна се към него Ванга. – С „Г“ ли нещо?
- Красимир, с „К“ – изстреля лейтенанта.
- Е да де, да де. А баба ти къде е?
- Кой, баба? В гроба, тя почина.
- Я, ей де, дойде. Е тука отляво застана и право в тебе гледа. А коя е Тинка? И Минка?
- Мии – замисли се лейтенанта, - не знам. Имам една трета братовчедка Динка.
- Същата. Тя не е тука.
- Не е.
- От кво почина?
- Ами не е още. В Ямбол се омъжи.
- Не е тая. Прасета гледаш ли?
- Ми не.
- Значи дедо ти е гледал. Ей го, застана пред мен прасето Тинка и ме пита. Вика: „Що ме утепаа пред коледата тия? Малко бях още, сукалче. Поне деца да имах. Туй няма да ви го простя.“
Ваклин я гледаше зяпнал и нервно мърдаше с устни, сякаш повтаряше думите след нея.
- А за мъжла сила ще храниш торни бръмбари с листа от Беладона в една кутийка и ще събираш изпражненията. И после тия изпражнения, като изсъхнат, че ги пиеш по полвин чаена лъжичка сутрин и вечер в кревата.
- Ма аз не съм импотентен, бабо Ванге -  запротестира слабо Ваклин. – Млад съм още.
- Ти сега не си. Ама както я караш по тънката част, скоро може и да си. Ше идваш чак при мене да ти казвам. Всичко виждам аз.
Всички се засмяха, а Ваклин наведе глава и пламна до ушите.
- Казвай сега що ще ме питаш – припряно се обърна тя към Стрезов, - че да си бягам на Рупите.
- Донесъл съм тука едни неща на Невяна…
- Дай ги – прекъсна го нетърпеливо феномена.
Тримата и придружители се отдръпнаха към края на пейката за да направят място и замълчаха почтително.
Ранков сложи на масата плетената плажна чанта, която стискаше между краката си и Стрезов извади от нея плавник, тъмни очила и чифт плетени сандали.
Ванга ги пое и ги опипа с костеливите си пръсти, помириса ги и ги хвърли на земята:
- Я мани тая гума, че само ми пречи. Требва ми саксия.
- Каква саксия? – свали очила инспектора и обърса чело. – Тя не е носила със себе си саксия.
- Нещо живо за антена. И бучка захар.
Всички се огледаха наоколо. Единственото растение наблизо беше декоративен рододендронов храст, засаден в голяма теракотена кашпа.
- Има саксия, ама е тежка, не знам дали ще я издържи масата – неуверено отвърна Стрезов.
- Давай я.
Помощницата Витка извади бучка захар и я постави в ръцете на ясновидката, която я потърка по петата на сандала и веднага я лапна и засмука.
Инспекторът и шофьора Жоро с усилие примъкнаха кашпата и я покачиха отгоре без да я счупят.
Ванга обгръна саксията две ръце и взе да диша тежко и на пресекулки докато не получи видение. Гласът и стана дълбок и гърлен. После сякаш влезе в спор с някой невидим: „Че как ще е станала русалка бе!? … Сакън! Нема такова нещо… Ти пък, рано и е още… Я не дрънкай глупости, да не е некоя уруспия… Знам, знам аз, ама не всичко казвам. Не е театър туй, ама на театър изглежда… Значи обещаваш? Добре, айде иди си и гледай рибите да не стане някоя бела, пък аз ще се оправям нататък.“
После Ванга въздъхна, потръпна с крака и бавно дойде на себе си. Помощницата Витка напръска лицето и с вода и и помаха с кърпа.
- Казах ли нещо? – попита ясновидката.
- Каза, лельо, ама не ти разбрахме – отвърна Красимира.
- Аа, хубаво… Слушай сега – обърна се тя към инспектора, - и преди ти казах, не се е удавила. Говорих лично с морскио цар. Мъж е замесен тука. Висок, русоляв. Голям красавец. Ще се налюбят па ше се появи.
- Какво, какъв мъж? – наостри уши инспектора.
Ванга поклати глава и занарежда:
- То даже двама има на сърцето. Тя на тях де. И двамата левенти. Единия, не знам защо, ама малко като тебе мяза. Виждам фуражка и пагони. И името му даже почва с „Къ“. А другия – замисли се тя, - хм, а в него има нещо немско. И той голем красавец, ама по млад, светъл. И двамата са и голями мераклии. Но тя ше избере трети – той пък с очила, начетен. Пък той не я харесва, това е бедата. Магия има тука. Много силна и за това ми пречи да го видя ясно.
- Да не е жертва на магия, лельо Ванге? – изтъни глас Витка.
- Да, жертва е, ама тая магия не е за лошо, а за хубаво.
- А!? Сигурна ли си лельо? Че не е отвлечена?
- Както, че се казвам Вангелия Пандева Гущерова – отсече пророчицата и тупна с длан по масата.
- Че кой мъж не аресва мома като нея, бе лельо Ванге? – усъмни се на шега Жоро шофьора.- Има ли такива?
- Е така, тоя баш не я аресва. Него го влече отвъдното. Все умрели виждам около него.
- Стига бе, не думай! – изахкаха двете жени и бързо се прекръстиха. – Да не е убиец.
- И муха не може да убие. Да е гробар - не е, касапин – не е касапин… Като доктор нещо, ама никой не лекува – събра вежди феноменката. - Малко нещо като мен се пада. Странник. Е го, виждам му челото, главата му пълна с книги и наоколо лежат триони и умрели.
Неочаквано зъбите на Ранков се разтракаха. Ванга се вслуша в звука и бързо извърна невиждащите си очи към него:
- Какво бе, момчи да не ти е студено?
- Не, бабо Ванге, ядох нещо развалено и ме втресе – оправда се той.
- Туй да ти е проблема. Осем желада ще глътнеш и две кисели краставички, ма без да ги дъвчиш и ше се оправиш.
- А лельо Ванге, а къде, в коя посока да я търсим? – поинтересува се Стрезов.
- Тука, у България е. Некъде близо до вода – отвърна след кратка справка с невидимите сили петричката врачка.
Всички автоматично извърнаха глави към морето.
- А къде по точно? – приготви се да записва Стрезов.
- По точно нема. Сега спи. Дълбоко. А като се събуди сама ше се появи. Всичко ше е наред, казвам ви. На сватба мирише работата, не на варено жито.
- Не ни помагаш много лельо Ванге – отчаяно поклати глава инспектора и затвори тефтера, който беше приготвил да си води записки.
- Ти по добре не се мешай у любовните работи на ората – сопна му се Ванга. - Не ме ли чу, ше се налюби и ше се появи. Точка. – тропна тя с дръжката на бастунчето.
-  Е, не става така, лельо, заповед лично от другаря министър. Другарката Кокалова е национално съкровище, цялата партия носи отговорност за нея. Всички се тревожат.
– Бе знам аз, ама ти викам, седи мирен. Всичко че се уреди и че ядеме торта.
- Е как да седя мирен, като работата ми е да разследвам и да я открия.
- Остави я на мира, учи се за роля.
- Роля? Нямаме такава потвърдена информация – възрази и Стрезов. - Сега лятото извън сезона, театъра не работи и няма ангажименти.
- Вие нямате информация, ама аз имам. Филм ще снима.
- Така ли? Какъв филм?
- Ще го видиш. Голем филм! Любовен. И там ще се намери с нейната половинка.
- Лельо Ванге, знаеш колко те уважавам, ама говориш празни…
- Ти къв чин си, бре? – повиши глас пророчицата.
- Капитан, лельо Ванге – леко притеснен измънка инспектора.
- А тъй, а аз съм подполковник от десето. Значи ше ме слушаш. По старша съм от тебе. Държавна сигурност командва меверето.
Инспектор Стрезов нервно потри очила и ги побутна нагоре надолу.
- Това не мога да ти обещая.
Ванга почука с пръст по масата и нервно каза:
- Слушай, Константине, да ти рекем нещо - сложи дланта си на ръката му пророчицата и я притисна. - Твойта любовница Минка, има нещо мое дето е у нея. Да ти го даде да ми го върнеш.
- За какво става дума, лельо Ванге? – стъписа се инспектор Стрезов.
- Преди тебе тя беше ли омъжена?
- Беше.
- За един генерал от МВР-то?
- Да. Генерал Газдов.
- А така. И той като идва да прави обиск в Петрич, го открадна от мойта стая тоя пръстен и го подари на нея. Лятото шеейсе и осма беше. А после умре и сега тя ти е любовница на тебе. А ако обичаш да и кажеш да ти го даде да ми го върнеш. Щото, нали знаеш, оня горе гледа.
Стрезов седеше загубил дар слово, ококорил широко очи и се потеше.
- Не знам нищо, лельо Ванге. Обаче обещавам да я питам.
- Нема кво да я питаш. Пръстена е в спалнята и там в една дървена кутийка. Златен. Вземай го и идвай на Рупите с него. Иначе хаир с тая жена няма да видиш.
После махна с ръка пред лицето си сякаш пъдеше муха и викна:
- Айде да се дигаме, че цял ден е път до Петрич. Шипковенски професора че идва да снима филм за мене - изкомандва тя и подкрепяна под двете мишници от приближените си се насочи към колата.


СЛЕДВА>