Прочетен: 161 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.01.2023 22:55
.png)
Нов случай на л-нт Ранков от залива Вромос
откъс
„ Той силата е що зло желае, но все добро твори “
„Пълен с мъдрост и съвършен по хубост… Ти беше обсипан с всякакви скъпоценни камъни… Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш: и Аз те поставих така, че беше на Божия свят хълм.
Ти ходеше сред огнените камъни, Ти беше съвършен в постъпките си, от деня, когато беше създаден, докато в тебе бе намерено беззаконие.“
Езекил 28
пролог
Соломон Пърдев погледна отблизо в безжизнените очи на момичето и тихо каза:
– Да, била е истинска красавица…
два дни по рано
Дежурният телефон иззвъня точно 4 пъти преди Пърдев да стане от секционната маса да го вдигне.
Беше Ранков:
– Имаме ново тяло.
– Момиче?
– Позна, на 17.
– Удавница? - сякаш се захили патоанатома.
– Съвсем прясна.
– Къде си?
– Потеглям към Вромос.
– Тръгвам веднага.
три седмици по рано
Протокол за оглед ма местопроизшествие.
Днес неделя /12 /март /1983 г. в град Черноморец, област Бургас, подписаният полицейски инспектор, мл. л-нт Красимир Георгиев Ранков, разследващ орган при РУ на МВР, гр. Черноморец, по повод на постъпил сигнал от съседи за непоносима миризма и съмнения за настъпила смърт, и в съответствие с чл.155. чл.156 и чл.128-130 от НПК извърших оглед на адрес: кооперация на ул. „Лилия“ № 17 ет 3, в присъствието на поемните лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев, ЕГН 1109037610, адрес ул. „Лилия“ № 17
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева, ЕГН 5511293803, адрес ул. „Лилия“ № 17
и вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев, длъжност патоанатом, ЕГН 2206037809 месторабота: морга гр, Черноморец.
В жилището проникнах с помощта на специалист, технически помощник: Бригадир Копчев Караколев – ключар
Местопроизшествието е запазено и обезопасено от сержант Ваклин Тодоров Недев - помощник участъков РПУ МВР гр. Черноморец.
Огледът започна в 18часа и 10 мин. при следните метеорологични и битови условия: облачно, дъждовно време /слаба електрическа светлина, видимост – неясна
При огледа се установи: настъпила в неопределен момент смърт на гражданката Евдокия Дочева Манастирска на 76 год., пенсионерка.
Установи се разкритие в коремната и гръдната кухина и липса на вътрешни органи вследствие изяждане от домашни животни.
Работещо отопление /електрически радиатор/ и напреднал стадий на автолиза /самосмилане/ на тялото.
При огледа се направиха: … / скици, схеми, фотоснимки, снемане на анамнеза и др./
Иззеха се следните следи и веществени доказателства, които представляват неразделна част от настоящия протокол: 1 бр. котка Мици от неустановен пол и котешка тоалетна -сандъче с пясък и изпражнения .
Искания, възражения и бележки на присъстващите лица: При опит други две от котките на потърпевшата да бъдат уловени, същите нанесоха на поемните лица множество рани от разкъсване и ухапване и през време на огледа избягаха през балкона, поради което се наложи потърпевшите да бъдат хоспитализирани и ваксинирани с противобесен серум.
Други забележки – няма.
Огледът завърши в 19 часа и 55 минути.
Поемни лица:
1. Братан Бандев Кантарджиев
2. Цикория Аспарухова Кантарджиева
Вещо лице: Соломон Пантелеев Пърдев
Специалист/технически помощник: Бригадир Копчев Караколев
Разследващ милиционер: мл. лейтенант Красимир Георгиев Ранков
подпис: ….
Обувката на покойницата
В ранният петъчен следобед мл. лейтенант Ранков тъкмо дописваше доклада, който му бяха разпоредили да изготви от областното МВР в Бургас. От около година се наблюдаваше статистически необяснимо висок брой произшествия с летален изход в и околностите на Черноморец. Ставаше дума за тревожно нарастващ брой злополучни инцидентни с млади момичета и жени, основно самоубийства, свързани с удавяния и произшествия в морето, но и други, дължащи се на битов травматизъм, както и такива с неустановен произход. Сякаш Черноморец бе попаднал в плен на някакво мрачно омайване от смъртта, разпространяващо се подобно на танцувалната чума от 16 век сред жените в града. Завишение на статистическата норма се установяваше най-вече сред лица във възрастовата група от 18 до 33 год. и преобладаваха в определен период от годината – месеците от активния летен сезон. Ставаше дума за смърт по естествени причини, но в необяснимо прогресираща тенденция. Случаите на фатални злополуки с приходящи туристки през сезона също бяха зачестили и справката, която лейтенанта изготвяше показваше, че увеличението им бе трикратно. Разбира се, взеха се предохранителни мерки – помощникът му Ваклин лично дежуреше с яркочервените си плувки на спасителният пост в залива Вромос и дори проведе няколко успешни спасителни операции. Но и това не помогна кой знае колко, просто телата на удавниците започнаха да се появяват извън охраняваният периметър.
Първо, още в началото на март рибари откриха навътре в морето дрейфващ воден дюшек с тялото на новата детска учителка, разпределена от Бургас. Бързо се разнесе мълвата, че сама е сложила край на живота си поради любовна мъка, след като била изоставена от годеника си. Все пак не намериха оставено предсмъртно писмо. По тялото липсваха каквито и да било следи от насилие, така че отсъстваше корпус деликти за умишлено причинена смърт и не бяха намерени предпоставки за образуване на досъдебно производство. Вписаха в смъртния акт като причина за смъртта преохлаждане и обезводняване и я погребаха общински парцел в Черноморец, тъй като беше сираче.
Последва дълга черна серия от удавяния чак до началото на октомври, в които края на живота си групово намериха няколко ученички от началните класове на гимназията, готвачка в стола на мината, монахиня, служителка в пощата и две сестри на 22 и 24 години. Телата им бяха открити далеч от охраняемите зони на плажа. Извън сезона смъртността също се бе увеличила. Беше нараснал драстично броя на битовия травматизъм: падания от балкони, токови удари и дори имаше едно взривяване на тенджера под налягане, отнело живота на средната дъщеря на Ганчо гроздето, скоро след като същия го бе прегазил камион.
В труднодостъпна местност при нос Червенка бе намерен и труп на неизвестно младо момиче в късна бременност, паднало от скалите край морето. Жертвата беше с пшенично руса коса, но освен, че беше в напреднала бременност и беше блондинка за нея не се разбра нищо друго. Тъй като лицето и тялото и бяха нагризани до неузнаваемост от лисици и чакали самоличността и не бе установена и разследването не даде резултат. Нея също я погребаха в общински парцел отпуснат от кметството.
Във връзка с честотата на възникващите произшествия имаше толкова много работа, че местният гробар Досю по прякор Къртицата почти не успяваше да изтрезнее от редуващите се погребения и панахиди. Продълговатата му шишарковидна глава, напъхана зиме и лете в дочена ушанка с вечно разперени наушници регулярно се мяркаше из някой нов изкоп.
Младши лейтенант Ранков тъкмо довърши изречението с фразата, която на всяка цена държеше да вмъкне в доклада – „корпус деликти“ (факт за действително извършено престъпление); издърпа чекмеджето да приложи папката с протоколите към данните от рапорта, когато на улицата се вдигна патардия, придружена с лай на кучета, и със забързани стъпки към канцеларията на управлението се устреми и нахлу група гражданки, предвождани от разплакана възпълна дама, понесла яркожълта женска обувка с отпрано токче в протегнатите си напред ръце.
Ранков за малко не пъхна запаления край на цигарата в носа си когато рязко се изправи зад бюрото да посрещне офанзивата.
– АААААА – Ъааа-хъаааа – ААААААА! – ридаеше жената, хълцайки на пресекулки, тикайки обувката в гърдите му. – На Параскева ееее!
Той отстъпи назад и несъзнателно зае отбранителна позиция.
Жената се отпусна на колене в средата на канцеларията, допря обувката първо до челото, а после до сърцето си и я вдигна в обърнати нагоре длани:
– Параскаееее!
– Чакайте, хора, обяснете какво става – успя да проговори след стъписването лейтенанта.
– Обувките от погребението на дъщеря и – заобясняваха надвиквайки се една през друга останалите жени в помещението.
– Миналия месец с тях я сложиха в ковчега!
– Точно си ги купи и взе че се удави.
– Горкото момиче! Още девица беше. Наесен, щеше да навърши 18 и да се ожени.
– Добре, кажете какво става, къде я намерихте? – попита Ранков щом се посъвзе от шока.
– Кучето им я донесло в къщи – пак в един глас заобясняваха жените и взеха да се вайкат, кръстейки се.
Ранков грабна гарафата с вода и я подаде на жената:
– Моля ви, успокойте се, другарко и разкажете всичко. Това е обувката на починалата ви дъщеря Параскева, така ли?
Жената се опита да стане от пода, веднага пак рухна и притискайки обувката към тялото си си занарежда:
– Ами бяхме сложили да варим лютеницата на двора и чувам Мурджо да драска на портата и като го пуснах дойде право при мен и я сложи на земята и взе да рие с лапи и да лае. Веднага я познах – нейната обувка. Погребахме я с нея. И после – идва кучето и ми я носи.
– Сигурна ли сте, че е нейна? – попита Ранков и посегна да я разгледа. – Казвате че е била погребана с тях. Тогава как, откъде се е появила?
– Дали съм сигурна? Ми ето вижте, тя си ги надписа. С братовчедка и имаха едни и същи да си ги познават. Ние живеем в къща близнак.
Ранков погледна към вътрешността на ходилото, където сочеше пръста на жената и прочете захабен надпис с химикалка „П-а. Дж.“
– Параскева Джемпелова – изстена майката на погребаната и припадна.
Всички жени в канцеларията сякаш само това чакаха да писнат в хор:
– Аууууу, Божкеее! Защо я взе, Божкее! Млада и невинна! Дете беше ощее!
Гардеробиерка в Бургас щеше да ставаа!
Без да се колебае Ранков изля съдържанието на гарафата върху главата на припадналата майка, сграбчи телефона и трескаво набра Ваклин:
– Спешно! Идвай веднага, чакам те на гробищата…. Не. Да. Не. Смъртен случай… Никой не е убит… На място ще ти обяснявам. Тръгвам с потърпевшите.
После бързо се снаражи и припряно се изнесе навън следван от процесията жени към която се присъедини още народ по пътя.
Когато стигнаха Ваклин вече беше там с колелото и пушеше нервно.
Въздухът в гробищния парк тежеше от мириса на разцъфтелите акации и отнякъде долиташе хрущенето на лопата в камениста почва, придружено от пъшканията и псувните на гробаря. Досю Чакъров копаеше изкоп и ушанката му ту се подаваше ту се скриваше в него.
– Идвай тука – махна му Ранков и Ваклин му подаде ръка да му помогне да излезе от трапа.
Жените ги отведоха при гроба на починалата Параскева, подкрепяйки майка и под мишниците. Отвън гроба изглежда непокътнат. Всичко си беше както трябва: камъкът с името и датата, малкото правоъгълно бордюрче от мрамор и още рохкавата пръст в могилата, частично покрита с букети цветя, паничка сладки и няколко забодени църковни свещи.
– Ти ли копа тоя гроб? – попита Ранков.
Досю огледа могилата пред него, почесвайки се през ушанката и поклати хоризонтално глава :
– Ми аз.
– И кой го зари след погребението?
– Кой? Ми аз.
– На каква дълбочина?
– Ми е до тука – Гробаря вдигна ръка и показа с длан педя над главата си. Е питай родата, ако не ми вярваш.
– А случайно да си вадил нещо от ковчега или да си го копал отново? – щракна с пръсти пред лицето за да привлече блуждаещият му пиянски поглед лейтенанта.
– Кое?
– Гроба, Да си взимал нещо от вътре?
– Че кво да съм взимал?
– Нямам идея. Тебе питам.
– Ми аз не си държа нищо при умрелите. Имам си шкафче.
Ранков се обърна към групата жени, вдигна рамене и каза:
– Не знам, другарки, всичко изглежда наред. Няма следи от посегателства, сами виждате. Вероятно е станала някаква грешка. Може да е…
– Нечиста сила – прозвуча плътен мъжки глас от тълпата и последва подплашено сумтене.
– Може кучето да я е изровило другарю Ранков, от скръб – намеси се братовчеда на майката на починалата бай Илия. Или пък диви прасета да са били, ако…
– Да, и после старателно са подравнили гроба и са запалили свещи. Не дрънкай глупости ако обичаш – сряза го Ваклин.
– Точно преди 5 седмици я погребахме, скоро щяхме да и правим 40 дни – изплака почернената майка и безсилно легна по гръб на земята.
– Това е дело на нечиста сила, казвам ви! – пак се обади гласът от тълпата.
– Леле Божке, ето я и другата! – чу се вик и бай Илия с подскок клекна сред дивите хризантеми на няколко метра встрани от гробното място. Когато се изправи и се обърна в ръцете му имаше още една банановожълта обувка, същата като първата.
Сред тълпата се понесе стон на ужас и жените вкупом взеха да си плюят в пазвите.
– Досю, хващай лопатата и почвай да отриваш! – надигна се с налудничав блясък в очите майката.
– Ама, не мога така другарко – разпери длани гробаря. – Трябва заповед от кмета.
– Не ме интересува. Почвай!
– Ама как така, това не е по устав. Къде се е чуло да се изравя мъртвец.
– Да, другарко Джукелова, – намеси се и лейтенанта – разбирам съмненията ви, но не става така. Има процедура.
– Тогава отивам в Бургас да искам есхумазия!
– Аууу! – писнаха пак в глас жените. – Какво е туй ма, Цанке?
– Ще отвориме ковчега за проверка! Ами, ако е… възкръснала!? Може да е станало чудо – с разтреперан глас изхлипа майката.
– Аууу! – писнаха вкупом жените и взеха да се кръстят.
– Вампирясала е! – извиси се над общата глъч мъжкият глас и тълпата изведнъж утихна.
– И като е възкръснала къде е отишла, що не се е прибрала? – усъмни се Досю.
Ранков закрачи около гроба с поглед в земята и съсредоточено заоглежда близката околност:
– Моля всички да отстъпят назад, това е предполагаемо местопрестъпление – изкомандва той и тълпата послушно се отдръпна.
Нещо подозрително привлече погледа му и той клекна, постоя надвесен и бавно извърна глава към гробаря:
– Досю, ти какви цигари пушиш, бе?
– Ми Арда.
– А пиеш ли бира?
– Ми как.
– Каква?
– Квато има - „Светло“.
Когато Ранков се изправи в едната му длан лежаха две смачкани угарки от Арда, а в другата ръка държеше шише бира.
– Тия да са ти познати?
Гробаря вдигна рамене и се опули:
– Па знам ли?
Лейтенанта го изгледа продължително и взе решение:
– Ваклине карай го към канцеларията и го пъхни в трафопо… ареста, до изясняване на обстоятелствата.
Ваклин сграбчи гробаря за китката и ловко му надяна белезници.
Жените бавно заотстъпваха и му направиха път да мине.
– Казвам ви, че е нечиста сила – пак се обади мъжът с дебелия глас.
После всички вкупом се понесоха в тръст към кметството.
Ранков изчака групата да се отдалечи, влезе в ямата, огледа внимателно дъното на ковчега и прибра в джоба си няколко влакнести нишки, закачени към ръба му.
В деня след като пристигна разрешението за ексхумация и трябваше да бъде отворен гроба валеше дъжд. Майката на починалата, бай илия и още две найни братовчедки, Ранков и Ваклин, съоръжени с лопати и въжета, патоанатома Пърдев, зам. кметицата и представител на властта от Бургас – инспектор Семов се срещнаха в кметството и след като закусиха с айрян и баница се отправиха към гробищния парк. Мрачните дъждовни облаци се влачеха ниско над главите им на изток. После, когато подминаха последните обитаеми къщи дъждът плавно престана и птичките взеха радостно да чуруликат. Извървяха в мълчание разкаляните алеи на парка и стигнаха до гробното място.
Ваклин, който вървеше най-отпред внезапно спря и рязко се извърна към другите:
– Стойте! Някой го е разкопал. Празен е!
Всички се заковаха на място и се заоглеждаха в недоумение. Пред тях в земята зееше тъмна дупка с две могили прясна пръст отстрани.
Майката на починалата рухна на колене и после губейки съзнание се просна по очи в калта. Братовчедките се заеха да я свестяват, а представителите на властта се наредиха около празната яма взирайки се в ковчега на дъното и. Точно в средата на капака ги чакаше изненада – човешко изпражнение със забита в него угаснала свещичка.
Извадиха калния ковчег пълен до половина с дъждовна вода, без никакви следи от тяло в него. Трупа го нямаше. Дори Ранков и Ваклин претърсиха околните храсталаци, огледаха за насочващи следи, но не откриха нищо.
Когато дойде в съзнание майката широко отвори очи и изстена:
– Казах ви, че е възкръснала!
Двете братовчедки и помогнаха да се изправи и я подпряха с гръб на надгробния камък, придържайки я за да не падне в ямата.
Инспектор Семов извади от джоба на шлифера си малка луличка и я лапна без да я запали.
– Е, това доказва, че вашият заподозрян не е истинският извършител – надвеси се, оглеждайки празния гроб. – Нали така?
– Така излиза – кимна Ранков.
Семов клекна до ръба и известно време се взира надолу.
– По големината, гъстотата и специфичната миризма бих казал, че изпражнението е оставено от средно висок мъж, който е вечерял мусака – произнесе той, когато се изправи. – Вероятно има предишни регистрации за едро хулиганство и грубо нарушаване на обществения ред. С влечение към алкохола. И още нещо: този човек е обсебен от злото. Само психопат е в състояние да направи такова нещо. Това не е просто извратено чувство за хумор. Това е нещо повече!.
– Съгласен съм, така е. Но как разбрахте, че е бил със среден ръст? – поинтересува се лейтенанта.
– Разстоянието между следите от обувките му когато е излизал – инспектора от Бургас насочи мундщука на луличката си към калните вдлъбнатини с вдлъбнатини от подметки по стените на изкопа. – Горе долу колкото вас, сержант – посочи към Ваклин.
– А за мускатата? – попита Пърдев. – И аз вечерях мусака.
Инспекторът го изгледа и само поклати глава:
- Просто обосновано на житейски опит предположение.
- Аа… - измънка патоанатома.
– Е, поне изяснихме нещо – отбеляза Ранков.
– Какво? – поинтересува се объркано Ваклин.
– Станало е в промеждутъка от предното ни посещение, така че не може да е Досю. Няма как да го е изкопал докато е в ареста.
– А, да. Има желязно алиби – съгласи се сержанта.
– Освен, ако не е имал и съучастник – подхвърли патоанатома.
Ранков го изгледа и махна на Ваклин:
– Отивай бързо да го докараш да зарива, че иначе ние с тебе да трябва гребем до утре – нареди му строго той.
Ваклин козирува и с бърза крачка се отправи към управлението.
Инспектор Семов натъпка бавно, запали лулата си, пусна над бомбето си кълбо дим и привика с жест лейтенанта.
– Ето какво, другарю Ранков. Не знам какво се случва тук, но, за един служител на милицията няма по голяма отговорност и дълг от тази да разследва обстоятелствата около смъртта на невинно човешко същество. Но открадването на труп, принадлежал на жертва на смърт по неестествени причини е нещо немислимо. Това че тялото липсва показва, че смъртта не е била просто битов инцидент. И аз вярвам, че тази загадка несъвместима с морала на социалистическото общество ще бъде успешно разрешена. Действайте, лейтенант, намерете осквернителя и го обезвредете.
– Тъй вярно, другарю инспектор.
– Ако имате нужда от съдействие, търсете ме веднага.
– Да, другарю инспектор. Обещавам, ще направя всичко по силите си.
Семов се пресегна, хвана ръката на лейтенанта и постави показалеца и средния си пръст на китката му:
– Държа пръст на пулса на разследването и ще следя отблизо този случай. Гарантирам ви.
* * *
Tялото на баба Дочка лежеше застинало в състояние на вечен покой, покрито с операционен чаршаф до шията и отстрани изглеждаше сякаш починалата разглежда съсредоточено някаква картина на тавана. Изглеждаше дълбоко умиротворена. Само въздългият за лицето и нос правеше малко гротесктно впечатление.
- Защо не мирише? – предпазливо подуши въздуха лейтенанта.
- Първо я замразих малко във фризера, че иначе не се трае. Щяхме да изпукаме.
Ранков одобрително кимна.
- Приключи ли с нея?
- Да.
- Какво мислиш за причината за смъртта?
- Най вероятно е инфаркт – сви рамене доктора. - Но понеже го няма сърцето мога да съдя само по косвени признаци.
- Чак до там ли са стигнали?
- Аха, всичко са изплюскали, хайванчетата.
- Това не го разбирам – обади се сержанта, - цял живот ги гледаш, храниш ги, грижиш се за тях и накрая да те изтърбушат, като…
- Все едно си консерва – довърши Ранков.
Пърдев пак сви рамене и поклати глава:
- И котката е хищник. Като изгладнее…
- С какво ги пълниш, като липсват органи? – полюбопитства Ранков.
- Зависи.
- Ъ, от какво?
- Обикновено с минерална вата, но ако се налага слагам тухли, бирени бутилки или квото има. Веднъж даже използвах старите журнали от картотеката.
- Помислих, че ще кажеш зеле – прозя се лейтенанта.
Пърдев пристегна последния бод от разреза, загаси насоченото осветление и сваляйки маската от лицето си облекчено въздъхна:
– Хората обичат сърцето, то е символ на доброто и любовта. Изпращат си картички със сърце като са влюбени и до припадък пеят за него: „Ранено сърце, горещо сърце, студено сърце, голямо сърце, тъжно сърце, невярно сърце, заключено сърце…“ и още и още.
- Е и?
Медикът прибира в джоба на престилката си ретрактора и иглодържателя с които работеше, натисна коремната кухина на трупа с изпънати пръсти и доволно кимна.
- Но не знам дали сърцето е толкова хубаво нещо? – продължи почесвайки се по чатала той. - Не мислите ли, че като анатомичен орган е силно надценено?
– Амии, сърцето е важно…
– Кажете ми какъв е шанса да умрете в авиокатастрофа, а? Да ви уцели светкавица или да ви изяде акула? Или метеорит да падне върху вашата половина от леглото?
– Бих казал под 0.3 %. – след кратък размисъл отсъди лейтенанта.
– А каква е вероятността да станете жертва на сърдечна атака и бъдете убит от собственото си сърце – значителен, някъде към 40 до 60 на 100 и с възрастта нараства. Казват: „О, едисикой има голямо сърце!“. Но уголеменото сърце е класически симптом за предстоящ инфаркт на миокарда. И това ги кефи? Oсвен това, ако умрете по време на секс пак няма да е заради половите органи, а заради сърцето. Да, хората харесват сърцето и мислят за него само в положителна посока, но за съжаление това въобще не е така. Да сте чували за сърдечно-съдови заболявания – номер 1 сред причините за преждевременна смърт? Така че, пак си помислете за сърцето.
– Така погледнато си прав.
– Знаете ли от какво разбира сърцето – дефибрилатор. Тоест токов удар. Това е единственото което помага. Казвам ви го като клиничен патолог и погребален агент по съвместителство. За това трябва да се пее.
- А какъв е шанса да удариш шестица от тотото? – замисли се Ранков.
- 10 пъти по малък от този да те удари светкавица: 1 към 14 милиона. Разбира се, ако преди това си пуснал фиш.
- Мда, късметът не пада от небето.
- Обаче гръмотевиците падат – обади се Ваклин.
* * *
Сред дърветата от двете страни на чакълестата пътека плавно се носеха последните останки от нощната мъгла. Лъчите на сутрешното слънце проникваха като копия през клоните и младите листа на брястовете, хвърляха сенки по земята и озаряваха гората така, че тя наподобяваше катедрала.
На една грубо скована от влакова траверса пейка седеше Ваклин и се правеше, че чете вестник, докато водеше наблюдение над околността. Беше съвсем тихо, като изключим шума от страниците на вестника, накъсанатото изпускане на стомашни газове и почукването на кълвача, стаен в близките дървета. После Ваклин тихо изпсува, преви се, хващайки се за корема и изведнъж скочи към храстите със средната страница от вестника, обирайки с дрехите си обилната роса от листака. Когато излезе от там минути по-късно, торбичката, която бе стискал под мишница беше празна, а страницата от вестник смачкана на топка в юмрука му. Той я подхвърли във въздуха над главата си, посрещна я с шут, запращайки я навътре в храсталака и бързо закрачи обратно към града, но не по пътеката, а пробивайки си ребром път в почти непроходимия листак.
След него в парка се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на кълвача.
Зли сили
– Влизай – уплътни глас лейтенанта и преглътна един цял жълтък.
Беше Пеньо пощальона, известен в някой среди и като Запека, след като веднъж жена му така му се карала, че хванал констипация и трябвало да влезе в болница за да се изходи. Жена му Гала пък беше известна гледачка на кафе в Черноморец и при нея редовно идваха клиенти дори от Бургас, а лятото и туристи от цялата страна. Знаеха я като Черноморската Пития, но Ранков смяташе, че повече прилича на Клеопатра с дългия си внушителен нос, както я помнеше от една картинка, която бе видял в списание „Жената днес“.
Пощальона пристъпи напред, намести фуражка и нерешително се прокашля:
– Идвам да дам показания по важен обществен въпрос.
При думата обществен Ранков и Недев го изгледаха недоумяващо.
– Какво толкова важно имаш да ни казваш, Пеньо? – посочи му стола и го покани да седне Ранков. – Слушаме те. Искаш ли яйце? – предложи той.
– Аз, ги видях!
– Видя ги, кои?
– Онези, дето ровят по гробовете.
– А? Кво? Кога?
– Беше точно нощта преди Архангелов ден, на Вълча Богородица. И после пак – нощеска.
– Ти? С очите си?
– Да. Тоест, не ги видях лично, но ги забелязах. Ето как беше: минавах с колелото след 12 по алеята край гробищата и мярнах някакви светлини. Чух и едно такова странно рецитиране, пеене на чужд език, нещо като църковен, ама не точно - като румънски, по различен. Сенки някакви обикаляха със свещи. С качулки бяха. Не посмях да се приближа щото ме беше страх… Не си бях взел средства за самозащита.
Пеньо измъкна и показа главата чесън която беше окачил на връзка от обувка около врата си.
– За какво ти е тоя чесън?
– Предпазна мярка. Отблъсква злите сили.
– Значи така, видял си някой да извършва съмнителна дейност – изгледа го от упор Ранков. - И защо чак сега идваш да разкажеш?
– Ми срам ме беше да не ми се смеят. Ма всички взеха да говорят, че има дяволско капище и реших да кажа.
– Аха. Нещо друго видя ли?
– Ами не… обаче имаше много гарвани, това ми направи впечатление.
– Гарвани? Е как ги забеляза в тъмното?
– Не ги видях, чух ги. И после, по едно време, като се отдалечавах, блесна нещо, като зарево, и изведнъж се вдигнаха във въздуха и закръжаха: „Граа-граа-граа!“ И замириса на запъртъци.
– Пеньо, ти пиеш ли?
– Ми да, като не съм на работа.
– По колко?
– Ми колкото ми се пие. Тя жената не ми дава да прекалявам.
– Значи чу гарвани. И какво очакваш, да ги арестувам?
– Ами, реших, че е важно и минах да дам показания. То цялото село взе да говори, че има караконджул в Черноморец.
– Кой го приказва това?
– Ми в кръчмата, в хоремага, всички. Казват щото Пърдев е пияница и е небоугоден. Не аутопсира правилно покойниците и ги погребват преживе.
– Кви са тия глупости бе, поща!
– Еми така разправя попа.
– Попа взел да слуша. Религията е буржоазна отживелица, не знаеш ли?
– Абе знам ама, така, по навик – опита да се прекръсти тайно пошальона.
– А ти какво обикаляш нощем така около гробищата, бе поща? – изгледа го подозрително лейтенанта.
– Да Пеньо, какво търсиш там по нощите? – включи се Ваклин.
– Аз ли? Ми нищо. К’во да търся?
– На умрелите писма ли носиш?
– Не.
– А?
– Абе скарах се с жената и, реших да се разходя да ми мине.
– Пеша или?
– С колелото.
– С колелото? Не беше ли малко тъмно да го караш?
– Аа, сложих новото динамо да го пробвам.
– Ахъ. Значи всъщност нямаш алиби?
– Алиби? Що да нямам.
– Ако я питаме жена ти тя ще потвърди ли?
– Ми питайте я.
- Май ни будалкаш нещо?
- Не ви будалкам.
– Недев, я го вкарай го в трафопоста, нека поразмисли. И докарай жена му. Да видим тя какво ще ни разкаже за нощните му бдения по гробищата.
– Ама, чакайте бе, недейте така – запреглъща на сухо пощальона. – Аз само да помогна да хванете осквернителите.
– Карай го в ареста. Не му е чиста работата! Недев сграбчи пощальона за яката и го задърпа.
– Добре, чакайте, ще си призная – примоли им се пощальона. – Всичко ще си кажа. Обаче обещайте да не казвате на Гала.
– Що?
– Имах тайна среща.
– С кой бе?
– Това не мога да ви кажа.
– Я пак си помисли.
– С… млекарката. Обаче обещайте да не казвате на Гала!
– Аа, такава среща! С Тинка? Тц, тц, тц, браво бе поща, добре си се ориентирал. И къде ги правите тия нощни рандевута?
– На полянката зад стария параклис. Там е, спокойно. И се виждат гробищата.
– И какво, доите ли се двамата?
– Ами… не, таковаме се.
– Ами Никифор, мъжа и?
– Той, не знае.
– Гледай къв любовник бил тоя! Да му се ненадяваш. Ама верно значи дето разправят, че жените харесвали мъже с униформи – възторгна се Ваклин.
– Ако беше верно щеха да се редят на опашка и за тебе – охлади го лейтенанта.
Ранков тежко пристъпи към уплашеният пощальон и се надвеси над главата му, бутайки назад фуражката му:
– Слушай сега внимателно, поща, забранявам ти да говориш и да всяваш паника сред населението. Ясно!... Ето какво, понеже и ти си държавен служител казвам ти го като на колега на колега: с Недев бяхме на секретен пост по служба и запалихме огън защото ни стана студено. Пийнахме по някоя ракия. Нали разбираш. Знаеш как е, увлякохме се и се поразпяхме. Но ти ще си мълчиш, за да мълчим и ние. Тайна операция. Макар че, да ти кажа, аз не вярвам в тия шуротии, ама по служба. Обаче, ако се издъниш няма само да кажем за изневерите ти на жена ти, ще се наложи да ти ампутираме крака.
– И няма да можеш да караш колелото – допълни картината Недев. – И тогава ще те уволнят от пощата.
– Така че, ти решаваш. Който не е с нас е против нас! – тресна с юмрук по масата Ранков
– С вас съм. С вас съм, само да не разбере жена ми.
– А така.
– Добре, тогава ще ви кажа всичко: тя е бременна!
– Кой? Тинчето млекарката ли!? Леле, кога успя бе поша!
– Ми на Сирни заговезни стана. Изтървахме се.
– Честно, не ща да съм на твое място – поклати глава лейтенанта. - Или Никифор или Гала ще те убият.
– Защо не и платиш аборта? – подсказа му Ваклин.
– Казва, че искала да ражда.
– А питала ли е Никифор какво смята по въпроса?
– Щяла му каже че е негово. Дар от Богородица. Лошото е че той не спи с нея и е импотентен.
– И за това търси теб.
– Ами да.
– Да ти имам проблемите, поща.
– Уфф! Не ми се мисли, мани, мани! Той Никифор е харпунджия…
– Добре, сега си тръгвай – потупа го по гърба лейтенанта, – и си затваряй устата, че…
– Няма. Обещавам. Гроб съм! Само да не казвате на Гала.
Не ми харесва тоя Пеньо – обърна се към помощника си Ранков щом пощальона се изнесе.
- И на мен.
- Ще трябва да вземем някакви мерки.
* * *
В следващият момент на вратата на канцеларията се потропа и без да чакат отговор вътре се вмъкнаха трима души в избелели гащеризони с емблемата на чистотата на гърдите. Единия от тях държеше с две ръце на височината на корема нещо гладко и обло с форма на кухо, нащърбено в долната част полукълбо.
– Другарю лейтенант, намерихме човешки череп – с ококорени очи обяви приносителят на артефакта, шумно дишайки едновременно през носа и беззъбата си уста.
Ранков пое предмета в ръце и внимателно го заоглежда.
– Къде?
– На змийската поляна до овъгленото дърво, дето го удари светкавицата.
Ранков надникна във вътрешността на полукълбото:
– Нещо друго, някакви кости имаше ли?
– Ми не, само това. Половинка от глава е. Подаваше се от земята; тъкмо седнахме да си запалим огън да печем наденица и гледам: „А!...“.
– Хм? Ин-те-ресно…
Ваклин се пресегна и с любопитство заопипва находката, плъзгайки длан по гладката, сива и заоблена костена повърхност без следи от съчленяване.
– Може да е убийство – предположи най младия от тримата с провиснала долна челюст и внимателно изтънени мустачки като на кинозвезда от 30-те.
– Едва ли. Басирам се, че е естествена смърт – подсмихна се поклащайки глава Ваклин.
– Тогава къде е тялото? – сети се третия от групата. – Щото… излиза, че…
– Никъде. Това е коруба на костенурка. Ако бяхте учили зоология щяхте да да я разпознаете. Полирала се е от вятъра и атмосферните въздействия. Сигурно е лежала там от десетки години.
– Стига бе! – зяпнаха хамалите. – Пък ние помислихме, че е обезглавяване.
– Е. може и да е. Ама няма да образуваме следствие заради земноводно. Не са в червената книга.
Хамалите засрамено се спогледаха един друг, сякаш за да преценят кой от тях е най тъп и да го обвинят за излагацията.
– Вземете си я за спомен – подкани ги Ранков – и със здраве. И ако намерите още някоя глава пак елате. Ама да е прясна.
– Ние ценим помощта на гражданите – иронично подметна сержанта и ги потупа по гърбовете, подбутвайки ги към вратата. – Бягайте. Чух, че в наркопа щели да пускат банани. Можете да ги държите вместо в панер в нея.
Хамалите си тръгнаха засрамени без дори да се сбогуват, опитвайки се да излязат вкупом през вратата, блъскайки се поред в касата.
– Ама че идиоти ми се мъкнат тука – изпроводи ги с въздишка Ранков. – Адни през други. Не ми стигат всичките проблеми, ами и с техните простотии ме занимават. Черепи ми носят… Дай ми данните с неизяснените смъртни случаи от тази година.
Сержанта скочи да изпълни нареждането и измъкна папката от горния рафт на кантонерката.
– Заповядайте, другарю Ранков. Някакви задачи за деня?
– Да, искам да пообиколиш и да се ослушаш какво приказват из града. Поразпитай тук там за Тинка.
- Е кво да се говори, че я няма.
- Абе ти поразпитай, да видят, че се интересуваме. А, и ми докарай Костадин. Сигурно е в кръчмата при Стамо или в работилницата.
– Пак хазарт ли?
– Пак. И довечера отиваш секретен пост на гробищата. Аз по някое време ще дойда да ти донеса чай през нощта.
Ваклин козирува и напусна канцеларията.
На лов за Пеньо.
– Току що разговарях по телефона с кмета.
– И?
– Получили са анонимен сигнал с подробни данни за гробокопача и скривалището му.
– Сериозно?
– Съвсем. Въоръжен ли си?
– Да.
– Отиваме на лов за Пеньо.
– Пецата! Най сетне! Казаха ли кой се е обадил?
Ранков го изгледа и завъртя пръст опрян о слепоочието си:
- Май трябва да ядеш повече риба.
- За кво?
- Съдържа фосфор.
- Ъ. Най много да почна да светя.
- Или да станеш по умен.
- Да не намекваш, че… а, ясно сетих се.
- Ама и ти си един албански реотан – захили се доволно Ранков.
Когато стигнаха до дома на пощальона той тъкмо излизаше за работа. Двамата милиционери се прикриха зад каруцата до стобора на съседската къща да го изчакат да приключи разправията с жена си, за да го закопчеят на спокойствие. Когато се качи се на колелото и подкара Гала се показа на прозореца и изкрещя след него:
– Ей, магаре!
Пеньо извъртя глава да я изгледа мръсно, успя да и покаже среден пръст и се заби в магарето на съседа Ценко. Ранков и Ваклин веднага изскочиха от засадата и докато лежеше проснат му надянаха белезниците. После бързо го помъкнаха към управлението следвани от виковете и проклятията на жена му.
Когато претърсиха служебното му шкафче в пощата намериха в него два брезентови пощенски чувала натъпкани с дамски обувки.
СЛЕДВА>
Тагове:
"Без Господ нищо не може да се напр...
Мистериозни импулси идващи от чудовищнот...
