разказ

– Стопанина у дома ли е? – подвикна гръмко Пецев, минавайки през широко отворената портичка на заградения двор.
В отворения прозорец на солидния селски дом се мярна лицето на възрастна жена с пъстра забрадка, примижа, изгледа го и се скри. Пецев изкачи стълбите към чардака, прекоси скоро обновения пруст, натисна кованата дръжка на вратата и влезе в одаята.
Стопаните не бяха вътре. Отдясно имаше чугунена печка, а отляво масивна дъбова маса. Тенекиен часовник с форма на котешка муцуна шумно тиктакаше. В отсрещния ъгъл стоеше широк, обкован с метални ленти сандък.
Жената скоро се показа:
– Отзад на двора е, дърва цепи. Ей сега ще дойде. Заповядайте, седнете.
Пецев приседна на пейката и постави чантата си отстрани.
– В-вие от управлението ли? – попита жената, пресипвайки супа от една котелка в дълбока чиния.
– А, не, не съм от управлението – усмихна се Пецев. – От областният вестник съм.
– От кой точно? – стреснато го изгледа тя.
– От „Заря".
– Наистина ли? – усмихна се широко. – Ами получаваме го ние. Абонирали сме се.
– Чудесно, браво!
Вратата се отвори.
В стаята влезе широкоплещест, сивокос мъжага, облечен в синя риза с навити ръкави. Върху загорялото му чело проблясваха капчици пот.
Пецев се надигна:
– Здравейте, другарю Тумпаров.
– Здраве желая! – Борис Тумпаров пристъпи към него и крепко стисна протегнатата длан. – Вие от управлението ли? Или от комбината?
– А, не. Изпратен съм при вас от редакцията на вестник „Заря". Скоро ще печатаме материал за вашия кооператив, та дойдох да взема интервю.
Тумпаров се поусмихна:
– Интер... рвиу... Даже не мож го каза като хората... Вас как ви е името?
– Мавруди Пецев се казвам.
– Мда, ето какво, другарю Мавруди Пецев, я дайте първо да похапнем. Че то път сте били, намъчили сте се, пък и аз се поизморих...
– Благодаря, ама хапнах аз, вече...
– Ха, знам ви аз как ядете в града. Хляб с масло и кафета. Сядайте, сядайте...
Пецев сви рамене и се настани на масата.
Тумпаров си изми ръцете, изтри ги с пешкир и седна насреща му:
– Вие как дойдохте? Пеша ли?
– Нее, провървя ми. Водоноската ме качи по път.
– Ахаа, Гарабед!
– Точно. Какво, автобуса не върви ли?
Тумпаров цъкна с език:
– Дявол знае! Ту върви, ту не. Не транспорт, а... аврамов дом някакъв...
Той притисна питата хляб към гърдите си и взе да реже дебели филии с голям кухненски нож.
– И как е, постоянно ли имате такива затруднения с транспорта? – попита Пецев.
– Чак постоянно не, но се случва.
– А пък вие пишете до районния комитет.
– Какво да пишем – лично ходихме с председателя на ТКЗС-то.
– Е, и какво?
– Техниката не стигала, хората били малко. Това е положението, няма кой да бачка в автопарка.
– Какво, текучество на кадрите, а?
– Ами разбяга се младежта по градовете. Тук при нас, виждаш ли, скучно им е...
Той постави хляба в панера и даде знак на жена си:
– Цонке, я донеси там, от рафтчето...
Съпругата му кимна, отмести завеската и сне от полицата бутилка гроздова.
Тумпаров измъкна тапата с ножа и наля в три чаши:
– Цонке, сядай, стига си се въртяла край печката.
Домакинята постави пред Пецев чиния супа и седна редом с мъжа си.
– Е, за добре дошъл, другарю Пецев! – вдигна наздравица Тумпаров.
– Аз, чисто символически... – хвана чашата Мавруди. – понеже трябва и в редакцията да успея...
Едното не пречи на другото – отбеляза домакина и беззвучно глътна питието си на един дъх.
Жена му отпи малко и се смръщи.
Пецев пийна и замези с парченце сланина.
– Даа – въздъхна шумно Тумпаров, бучеки мезето с вилица. – Ами такава е работата – скука! И за това бягат. А кой е виновен, питате? Ние с вас? Всички? Само ние?... Ето, и мен като ме избраха за завеждащ, отначало не можах да проумея: защо младежите не идват при нас? Фермата ни нова, чиста, заплатите уж добри, общежитието на две крачки. А на тях, виждаш ли, оказва се, и кино им трябва, и театър, и модерен магазин. А ние глупаците дърти хич не можем и да проумеем. Само ги хулим и упрекваме.
Той преглътна парчето сланина и се зае със супата.
– Но сега, другарю Тумпаров всичко е наред във фермата ви, нали?
– Да, но това е друга работа – избоботи домакина, духайки в пълната лъжица.
– И защо тези ваши младежи вече не искат да бягат? – попита Пецев, включвайки магнетофона в чантата си и вадейки на масата микрофон
– Това, другарю Пецев не е проста работа...
– Не е ли?
– Да. Към всеки човек, разбираш ли, е нужен индивидуален подход... Как да ти кажа, пътечка към сърцето. Нея трябва да намериш. И щом я откриеш – тогава никой никъде няма да иска да ходи. Разбираш ли, човек е длъжен да намира в работата радост. Иначе не е работа, а хамалогия някаква.
– И вие сте открили тази пътечка? – попита Пецев навеждайки се над чорбата.
Тумпаров се засмя и отгриза парче хляб:
– Да, намерих, намерих... Само дето се наложи доста да си поблъскам главата.
– Намъчи се той с тях, така си е – тежко въздъхна жена му.
– А ти как искаш – изгледа я Тумпаров, – че нали с хора работим, не с к"во да е. И ако навсякъде беше така, тогава от текучеството и помен нямаше да има. Ето аз, едва ли не всеки ден, с всеки разговарям. Ежедневно. Отида, погледам, пошегувам се, помогна със съвет, разкажем си истории и тъй нататък. А ако само иди-дойди – тогава ще им доскучае. Пък аз им отворих очите. Казвам им, какво все в града тичате? Какво търсите там? Дима ли? Мръсотията ли? Шума? Нима в тътена на цеха по-лесно се работи, отколкото тук в тишината? С кравичките ма полето. Гледаш ги и не можеш да им се нарадваш. Ами живинки са те! А там какво, никаква природа – само едно голо желязо.
– Но и в завода много хора също работят с радост, другарю Тумпаров – обади се журналиста.
– Така е, нищо нямам аз против завода. Моля моля – те там си имат свой интерес – ние тук, наш. Само че, аз самият съм от село, тук живях, тук раснах и пораснах и ще остарея, така че, ще агитирам за селото. Това е то. Точка.
И тропна с тежкия си юмрук по масата.
Всички се засмяха.
Домакинята наля повторно.
– Наздраве за хазяйката! – вдигна тост Пецев.
– Да, за Цонка къщовницата – последва го домакина.
– Ама няма нужда, няма нужда... Ох, аз...
Тумпаров поднесе чашата към устните си и изведнъж удивено сбърчи вежди:
– Ааа, краставичките! Крас-та-вич-кии-тее!!!
– Ох, ама съм идиотка, забравих ги! – затюхка се, скачайки от стола жена му.
– Абе, викам аз, нещо липсва! – засмя се гръмко домакина. – Те нашите са малосолни, с изворна вода. Такива не си вкусвал!
Тумпарова бързешката клекна и раздига няколко дъски от пода, измъкна иззад печката стълбичка, спусна я в зимника и се вмъкна вътре.
– Даа, най-важното забравихме ние – смееше се домакина. – Че те са ни главната радост и гордост на нас – краставичките. Цонето просто вълшебни ги прави. В устата се топят.
– Е какво, сега ще ги опитаме – усмихна се Пецев. – Другарю Тумпаров, а вие отдавна ли завеждате фермата?
– Почакай малко – вдигна ръка Тумпаров. – дай първо да замезим с туршията и всичко ще ти кажа.
Тумпарова с пъшкане изпълзя отдолу, подаде на мъжа си дълбока купа пълна с отбрана туршия и като отри в престилката мокрите си от разсола ръце, взе да изтегля стълбата от зимника.
– Я какъв е дълбок? – промърмори Пецев, надигайки се от масата да погледне и клекна на четири крака край отвора на зимника. – Кога сте го копали?
– От царско е. Преди войната още. Триметров. Лятото леда си стой и не мърда. По държи от хладилник „Мраз" – рече Борис Тумпаров, също ставайки от масата.
– Забележително – поклати глава Пецев.
– Забележително ли? – глухо повтори Тумпаров и изведнъж блъсна Пецев с крак в гърба:
– Фъшшш!
– Хаа! – извика журналистът и с грохот се стовари върху ред каци и бидони, силно трясвайки глава в ръба на едно буре.
– Е, как е сега? Искаш ли да знаеш още нещо? – надвеси се отгоре Тумпаров.
Жена му и тя с интерес надникна зад гърба му.
– Ама вие, какво?... Какво ви става, бе?... – запелтечи Пецев, смръщен от болка, пълзейки между баките. – Защо... как така?...
Тумпаров се разкикоти. Жена му също се закиска.
– Боли ме бе, какво се смеете – вдигна очи към тях Пецев. – Давайте стълбата!
– Дръж! – глухо рече Тумпаров и над главата на журналиста се заклати дълъг среден пръст.
– Ама, как така, защо бе...
– Ми ей така, бе!
Домакините положиха дъските обратно на мястото им на пода и седнаха да обядват на масата.
Борис Тумпаров отпи и захрупа краставичка. Жена му Цонка също сръбна малка глътка и взе да лапа чорбата.
– Що за шегички!... отворете! Дайте стълбата – слабо долетя изпод земята.
Тумпаров се засмя:
– Да бе! Ей сега, веднага!
Жена му се подхилваше и чупеше хляба.
– Пускайте стълбата, гадове!... Тука е мокро!
– Браво! Точно така! – сериозно отбеляза домакина, допълвайки чашата си.
– Идиоти! ... Разбих си главата бе... отваряйте!
– Тичам, тичам – Тумпаров обърна чашата на екс, изкряка като патица и си бодна още една краставичка.
– Гадове... изчадия такива...
Цонка Тумпарова завъртя глава към подземието:
– Изчадия!? Ти си изчадие, да ме прости Господ! Сам се насади, трай сега, простако неден...
И тя взе от масата празната чиния на мъжа си и отиде да я пълни с гъбена каша.