откъс от романа „Виелица“ на Владимир Сорокин
Прозрачната пирамида се изпари с тихо свистене. Горелката угасна.
В същата секунда над масата, отделяйки четиримата от останалото пространство и света, се сви и се затвори прозрачна полусфера от най-тънка, самоизграждаща се пластмаса, толкова тънка, че само звукът на затварянето и, който напомняше пукване на огромен сапунен мехур или сънено разтваряне на влажни устни, издаде появата и.
– Мадагаскар – с отслабващи устни Заден произнесе традиционното приветствие на витаминдерите, ползващи продукта.
Докторът понечи да отвърне „Раксагадам“, но потъна в друго пространство.
Сиво навъсено небе. Редки снежни парцали се сипят от сивите облаци. Сипят се, сипят се. Мирише на мокър сняг. Да не би да се запролетява? Или е ранна зима? Слабият ветрец донасяше мирис на дим. Не. Така мирише баня, напалена по традиционния начин. Приятен мирис. На горяща брезова кора. Размърда глава. Чува глух плясък. Около тила. Свежда очи. До лицето му се разклаща течност. Не е вода. По гъста е и мирише познато. Толкова позната миризма. Доста плътна. Олио! До гушата е в олио. Намира се в някакъв съд, пълен с олио. Черен котел с дебел ръб. Около котела се е ширнал голям площад. Изпълнен с народ. Толкова са много! Стотици. Притиснати един до друг. Какъв голям, огромен площад. Около него се виждат къщи. Европейски къщи. И огромна катедрала. Виждал я е някъде. Изглежда, в Прага. Най-вероятно. Да, сигурно е в Прага. А може и да не е Прага. Варшава? Или Букурещ. Или Краков. Най-вероятно е Варшава. На главния площад. И на този площад са събрани стотици, стотици хора. Стоят и гледат към него. Иска да се размърда. Но не може. Вързан е. С дебело въже. Вързан е, сякаш е бебе в майчина утроба. Коленете му са сгънати, притиснати към гърдите и вързани с въже. Ръцете му са завързани за глезените. Движи пръстите си. Те са свободни. С пръсти докосва стъпалата си. Китките му са вързани здраво за глезените. Стъпил е върху дъното на котела. Усеща го. Като плувка на въдица е. Така някога се учеше да плува. Когато беше момче, имитираше плувка. Беше толкова отдавна на широката река. Беше слънчево и топло. Баща му стоеше на брега с широкопола сламена шапка и се смееше. Очилата му проблясваха на слънцето. А той се правеше на плувка и гледаше към баща си. На брега две кончета пиеха от реката. Голо момче яздеше единия кон и го гледаше презрително. А той имитираше плувка. Беше толкова отдавна. Много отдавна. А сега е вързан. В този котел. Котелът е вдигнат на нещо високо. Нещо като подиум. Подпрян е с дебели трупи. Вижда ги. Дебелият му ръб в горния край затулва почти целия подиум. Две дебели вериги са опънати от ушите на котела до два прясно одялани стълба. Веригите са омотани около стълбовете. Точно четири кръга. И са прикрепени с големи, ковани гвоздеи. Стълбовете също стоят на подиума. А оттам нататък се блъска тълпата. Гледа към него. Мнозина се усмихват. Нейде далеч, край катедралата, четат нещо тържествено и напевно. Дали е на латински? Не. На полски? Не, не е полски. Някакъв друг език. Сръбски? Или български? Румънски! най вероятно румънски. Четат тържествено. И леко припяват. припяват и четат в негова чест. Всички слушат. И го гледат. Онова, което четат, се отнася единствено за него. Четат нещо дълго. Дълго.
Опитва се да се придвижи към стената на котела, за да се опре с брада и да се повдигне. Но изведнъж забелязва, че въжето, което затяга глезените и китките му, е завързано за дъното и задържа тялото му в средата на котела. Стегнато е за една скоба, която се намира на дъното точно под него. Докосва скобата с пръсти. Гладка и полукръгла. През нея е промушено и омотано дебело въже. Разбира, че няма как да се измъкне от котела. Дори с вързани ръце и крака. Скобата няма да го пусне. Крещи от ужас. Тълпата се хили и дюдюка. Хората му се плезят и го сочат с пръст. Жени държат малки деца. Дърпа се с всички сили. От ужас губи съзнание за секунда. Веднага идва на себе си и започва да се дави в отвратителното миризливо олио. Олиото влиза в устата и носа му, той се задавя и мъчително кашля. Гадно олио! Как вони. И колко е много. Можеш да се задавиш с него. Мазно се полюшва навсякъде наоколо. С такова олио баба му пестеливо поливаше киселото зеле. А сега е толкова много. От миризмата не може да си поеме дъх. Само лекият ветрец го спасява от задушаване. От миризмата му се вие свят. Редки едри снежинки падат в олиото и мигновено изчезват. Падат и изчезват. Падат и изчезват. Колко им е хубаво. Не са вързани. Никому нищо не дължат. Ето че четецът тържествено и високо произнася последната дума. Тълпата реве. Реве и вдига ръце нагоре. Реве така, че ревът и отеква в котела и край чугунените му краища се образуват малки вълни.
Някой се качва на подиума. Момче с факла. С велурено жакетче с медни копчета, с червени панталони и червени обувчици с извити нагоре носове. Лицето му е прекрасно. Ангелско. Дългите кестеняви коси плавно се спускат по раменете. На главата му – червена барета с перо от сокол. Момчето вдига факлата. Тълпата реве още по-силно. Сваля факлата надолу под котела и се навежда. Вижда се само баретата му. Соколовото перце потрепва. Чува се слаб пукот. Усилва се. Сигурно лумват насмолени съчки. Пукотът става все по-силен. Черен дим облизва котела. Момчето слиза от подиума. Баретата с перото се мярка сред тълпата. Тълпата реве и дюдюка. Той прави още един отчаян опит да се освободи и толкова се напряга, че изпуска газове. Те изплуват като бавни мехури около него. Но въжето не помръдва. Той се дърпа, гълта олио, кашля и се дави. Олиото се плиска наоколо. Гадно, гъсто олио. Котелът е неподвижен. Невъзможно е дори да бъде разклатен. Той крещи така, че ехото, отразено от катедралата, три пъти се връща при него. Тълпата слуша писъците му. Реве и се киска. Той започва да плаче и да нарежда, че не е виновен. Разказва на тълпата за себе си. Казва името си. Името на майка си. На баща си. Казва им, че е станала чудовищна грешка. Че никому не е сторил зло. Разправя им за благородната лекарска професия. Изрежда имената на болни, които е спасил. Призовава Бога за свидетел. Тълпата слуша и се кикоти. Говори им за Христос, за любовта и за десетте Божи заповеди. Изведнъж усеща с петите си, че дъното на котела се нагорещява. Пищи от ужас. Отново губи съзнание за секунди. Отново олиото, гадното олио му връща паметта. Идва в съзнание, след като гълта олио. Задавя се с олио. Повръща олио в олиото. Тълпата се киска. Опитва се да им каже, че е невинен, но не може. Дъхът му секва. Кашля. Мъчително, почти с писък.
Дъното на котела се нагрява. Само централната скоба на дъното все още е по-хладна. Тя е от по-дебел метал и се издига над дъното. Пръстите му се вкопчват в скобата. Кашля. Събира мислите си. Успокоява се. Обръща се с реч към тълпата. Говори за вярата. Че не се страхува да умре. Защото е вярващ. Разказва им живота си. Не се срамува от живота си. Опитвал се е да живее достойно. Да прави добро и да бъде полезен на хората. Разбира се, допускал е и грешки. Спомня си момичето, което превърна в жена и което по късно абортира. Бе разбрал, че после не е могло да има деца. Сеща се как веднъж на студентска забава в общежитието се напил и хвърлил бутилка през прозореца, която ударила минувач по главата. Разказва, че веднъж не отишъл при болен, и той умрял. Много пъти в живота си е лъгал. Злословил е срещу приятели и колеги. Разправял е гадни неща за жената, с която живеел. Понякога са му се досвидявали пари за родителите му. Не е искал да има деца. Предпочитал да бъде по свободен и да се радва на живота. Главно по тази причина се разделил с жена си. Разкайва се за стореното. Говорил е лошо за властта. пожелавал на Русия да се провали в дън земя. Неведнъж се е присмивал на руските хора. присмивал се на императора. Но никога не е бил престъпник. Винаги е спазвал законите. Винаги изрядно е плащал данъците си.
Дъното на котела се нажежава. Напряга се и стъпва върху скобата. Тя е само топла. С ръце поддържа нозете си върху скобата. Казва, че най страшното нещо на света е да бъде екзекутиран невинен човек. Такава екзекуция е по страшна от убийство. Защото убийството се извършва от престъпник.Но даже престъпникът убиец оставя шанс на жертвата си да се спаси. Тя може да избяга, да изтръгне ножа от ръцете на убиеца, да вика за помощ. Убиецът може да сгреши и да не успее.Или само да рани жертвата. Но когато екзекутират човек, не му дават никакъв шанс за спасение.В това са ужасът и безпощадността на смъртното наказание. Той винаги е бил и продължава да бъде противник на смъртното наказание. Но това, което днес е случва на главния площад на този град, е далеч по страшно от екзекуция.Защото е екзекуция на невинен. Щом всички са се събрали тук, за да екзекутират него, невинния, значи вършат смъртен грях. Грях, който ще легне като вечен позор върху града им, върху децата и внуците им.
Усеща, че олиото на дъното се нагрява и се издига на повърхността на топли вълни, които изместват студеното. А студеното олио потъва надолу. За да се нагрее на дъното и да стане топло. И да изплува нагоре. Говори за децата, които са тук и седят върху раменете на бащите си. Децата виждат екзекуцията му. Ще пораснат и ще разберат, че е бил невинен. И ще се срамуват заради родителите си. Ще се срамуват заради града си. Този прекрасен, красив град. Създаден не за екзекуции, а за радост и благоденствие.
Петите му се хлъзгат от скобата и докосват дъното. Дъното е горещо. Веднага отскача, вкопчва се със стъпалата си за скобата с въжето и се държи за въжето. Говори за вярата. Вярата трябва да прави хората по добри. Хората трябва да се обичат. Изминали са две хилядолетия от смъртта на Христос, а хората така и не са се научили да обичат ближния.Не са почувствали, че са сродни души. Не са престанали да се мразят, да се лъжат и ограбват. Не са престанали да се избиват. Възможно ли е хората да не убиват други хора? Щом това е възможно в семейството, в селото, в градчето, защо да не е възможно поне в една страна?
Скобата се нагрява. Става горещо на стъпалата му. Дръпва се, но след миг те докосват дъното. Дъното в много горещо. Стъпалата му се оттласкват нагоре. Но не могат да висят в олиото. Трябва да стъпят на нещо. Сяда на дъното и опарва седалището си. Пъха пръсти под петите си. Опира пръсти върху горящото дъно.после върху скобата. Димът от огъня се извива край котела и щипе очите му. Затваря очи и изкрещява, че те всички са престъпници. Че градът им ще бъде съден от международен трибунал. Че извършват престъпление против човечността. Че международният трибунал ще ги осъди да лежат в затвора. Че върху града им ще хвърлят атомна бомба. Тълпата се смее и дюдюка.
Олиото се сгорещява. Горещи вълни се издигат нагоре. Облизват гърба му като огнени езичета. Хапят го по гърдите. Няма как да се скрие от тях. Те стават все по горещи. Скобата също е гореща. Поема си въздух. Крещи с всички сили. Проклина този град. Проклина хората на площада. Проклина родителите и децата им. Проклина страната им. Проклина внуците им. Ридае. изрича всички ругатни, които знае. Изригва ругатните си през ридания и храчки. Олиото се плиска около главата му. Вече не може да се опира на скобата. Пари. Силно. А дъното на котела е ужасно горещо. Не може дори да го докосне. Оттласква се от скобата и увисва в олиото. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Оттласква се и увисва. Танцува в олиото. Танц в олио! Започва да вие. Танц в олио! Вие и се обръща не към тълпата, а към покривите на къщите около площада. Танц в олио! Стари керемидени покриви. Танц! Под тях живеят хора. Танц! Семейства. Танцувай! Жените правят закуски. Танцувай! Кърпят бельо. Танцувай! Децата плачат и играят. Танцувай! Прегръщат майките си. Танцувай! Спят в креватчетата си. Танцувай! Дечицата, спят, спят, спят. В креватчетата си. Възглавнички, бродирани възглавнички.Майките бродират цветя върху възглавничките.На възглавничките спят деца. Спят, спят, спят. В креватчетата си. Непробудно. Спят по цели дни. Може да спиш по цели дни. Непробудно. За спане никой няма да те екзекутира. Ако не се събудиш. Ако спиш. Крещи и се моли да го събудят. Вярва на децата. Вярва на гълъбите по керемидените покриви. Обича гълъбите. Гълъбите могат да му простят. Гълъбите прощават на всички хора. Гълъбите не убиват хора. Ще умра ли? Гълъбите ще го спасят. Ще умра ли? Той ще се превърне в гълъб. Ще умра ли? Той ще отлети. Ще умра! Тълпата започва да пее и да се люлее. Мра! Какво е това? Мра! Народна песен? Мра! Песен на този народ. Мра! Този прекрасен народ. Мра! Този проклет народ. Мра! Този зъл народ. Мра! народът пее. Мра! Народът пее и се поклаща. Мра! Те желаят прекрасната му смърт. Ра! Но той ще се превърне в гълъб и ще отлети. Ра! Не, това е хорът от „Набуко“. Ра! Пеят. Ра! „Va pensiero, sull ali dorate!“ Ра! И се поклащат. Ра! Пеят. Ра! Поклащат се. Ра! Пеят. Ра! поклащат се. Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! Ра! А! А! А! А! А! А! А! А! А! А!А! А!
Докторът отвори очи. Мяташе се в ръцете на две прислужнички. Тялото му се гърчеше в конвулсии като при епилепсия. Наблизо се гърчеха и тримата витаминдери. Девойките грижливо придържаха телата им. Конвулсиите утихваха. Постепенно четиримата започваха да се съвземат.
Девойките казашки бършеха лицата им, галеха ги и шепнеха утешителни слова на своя език.
– Суперпродукт – промълви Заден, след като пийна вода и се успокои.
– Девет бала… – промърмори Скажем, избърса мокрото си лице и подсмръкна. – Даже девет и половина.
Баю Бай не каза нищо. Само поклащаше кръглата си като диня глава и бършеше тесните цепки на очите си.
След като дойде на себе си, докторът остана вцепенен няколко дълги минути. Пенснето се мяташе на гърдите му, носът му изглеждаше още по голям и надвисваше внушително над устните. Изведнъж рязко се изправи, прекръсти се с размах и каза високо:
– Слава тебе, Господи!
Зарида като дете, падна на колене и зарови в шепи лицето си. Две девойки дойдоха и го прегърнаха. Но Заден им направи предупредителен жест. Девойките се отдръпнаха.
След като си поплака, докторът извади носна кърпа, избърса очите си, сложи си пенснето и стана.
– Какво щастие, че сме живи! – произнесе той.
Изведнъж се разсмя, замаха ръце и разтресе глава. Смехът му премина в кикотене. Кикотеше се и се кискаше истерично. Носът му почервеня като на пияница, треперещите му бузи се изпълниха с кръв.
Заден даде знак на една девойка и тя напръска с вода зачервеното лице на доктора.
Той полека-лека се успокои, но все още лежеше по гръб и хълцаше. Пое си дъх и седна. Момичето му наля вода. Изпи я и въздъхна дълбоко. Отново извади носната си кърпа, изсекна се и избърса лицето си, Сложи си пенснето. Вече сериозен, изгледа останалите и каза:
– Това е нещо велико!
С цялото си същество докторът осъзна мощта на новия продукт – пирамидата. Кълбото и Кубът даряваха с радостта на невъзможното., непостижимото, на нещо, което го няма и никога няма да го има на земята, за което човек мечтае в най-потайните, най-страшните си сънища: за хриле и криле, за огнен фалос и телесна мощ, за пренасяне в удивителни пространства, за любов с неземно същество или за съвкупление с крилати чаровници. Това е насладата от съкровени желания. Но след Кълбото и Кубът земният живот изглеждаше жалък, делничен и сив, сякаш бе изгубил още една степен на свобода. След Кълбото и Кубът завръщането в човешкия свят бе мъчително…
Пирамидата откриваше отново земния живот. След нея ти се иска не просто да живееш, а да живееш като за първи и за последен път, да пееш радостни химни за живота. Това представляваше истинското величие на този удивителен продукт.
