Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.12.2022 06:23 - 6 трупа в залива Вромос
Автор: karambit Категория: Забавление   
Прочетен: 1441 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.12.2022 22:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image

Няколко натъпкани със съспенс и неочаквани обрати криминални истории от делниците на Народната Милиция в края на 80-те, които поставят повече загадки, отколкото
предлагат разгадки.

Всички персонажи в тези истории са измислени с художествена цел и нямат реални прототипи в действителността.

Вромос е залив в Черно море, една от последните неурбанизирани крайбрежни части от Българското черноморие. Заливът Вромос се намира в югоизточната част на Бургаския залив, на запад от град Черноморец и на изток от село Атия. Заливът е широк 3 и половина км. Самата дума „Вромос" идва от гръцки език и буквално означава „смрадлив", „миришещ лошо".

12 юни 1978
Шестият труп


В канцеларията на дежурната на районното управление на МВР в Черноморец, залепена на гърба на трафопоста на кметството, младши районен инспектор Красимир Ранков отпи от липовия чай и хвърли бегъл поглед към стенния часовник, който показваше 10 без 4; след малко почваха новините. Включи VEF-а нагласен на станция Хоризонт и почеса родилното си петно с цвят на засъхнала горчица, разположено върху лявата му буза под ухото към шията. Хор "Бодра смяна" тъкмо подемаше изпълнението на „Марша на септемврийчетата", когато автоматичният комутатор на служебната линия се включи с остро накъсано жужене и лампичката на апарата замига в ярко червено.
Ранков веднага сграбчи слушалката, гласът му се изви във фалцет от само себе си:
– Младши лейтенант Ранков слуша!
– Докладва сержант Недев, другарю началник – прозвуча в ухото му неестествено превъзбуденият глас на помощникът му.
– Какво има?
– Шести труп, другарю младши лейтенант! Загадката все повече се усложнява.
Трябваха му цели 20 секунди за да асимилира новината.
– Напротив, Недев, не се усложнява, изяснява се. Имаме работа със сериен убиец!
– Не бих прибързвал с изводите др-гарю лейтенант. Трябва първо да видите местопроизшествието. Не изглежда на убийство, а по-скоро като битов инцидент. Освен ако извършителят не го е замаскирал като такъв.
– Къде си?
– Южния склон на залива, откъм Черноморец, горе на шосето, точно над крайбрежната алея сто метра след кривия пън .
– Периметърът отцепен ли е?
– Не, но съм на местопроизшествието.
– Организирай заградителни мероприятия!.. Чакай! – сети се внезапно Ранков. – Как така шести труп като убийствата дотук са четири?
– Телата са две, другарю началник.
– Идвам! Пази периметъра и не пипай нищо!
Ранков изрита под бюрото пантофите си, нахлузи панталона и обу коравите служебни боти. Пресегна се за пистолета от касата и го запаса в кобура отзад на кръста. За всеки случай добави и резервен пълнител. Въпреки че като участъков познаваше местността добре като петте си пръста направи бърза справка с картата на района, окачена на стената, като мислено свърза точките на предишните четири местопрестъпления с последното и пред очите му се оформи почти идеално симетрична петолъчка. Веднага кръсти на ум възможният извършител „Червеноармееца". Мл. л-нт Ранков угаси радиото и за втори път провери пистолета в кобура на кръста си. Яхна моторетката, ритна стартера на Балканчето и запърпори по нанадолнището покрай трафопоста. Насрещният вятър веднага се опита да събори от главата му фуражката и той я стисна между коленете.
Красимир Ранков не знаеше кой знае колко за серийните убийци, но вече подозираше, че имат работа с такъв. Почти всичките му познания по темата се свеждаха до бегли впечатления добити от един кинопреглед, пред филма "Балада за войника“, в който ставаше дума за Джак изкормвача, лондонското страшилище от 18 век, плюс няколко статии в научно популярни списания, посветени на същата тема, както и една снимка на диво ококорения Чарз Менсън в статия на списание "Пламък", касаеща дълбокото морално разложение на западното общество и неговият неизбежен крах. Всъщност Менсън не беше истински сериен убиец, а техен подстрекател и духовен водач. Но какво можеше да очаква човек от шайка пропаднали хипита с мозък замъглен от рокендрол и наркотици, освен да издигнат в култ подобен психопат. По негово лично мнение човек се раждаше такъв, сериен убиец, а не толкова го произвеждаше средата. Идеологията на развития социализъм не предполагаше производството на серийни убийци. Ето защо в случай, че наистина се касаеше за такъв, той щеше да е чужд на народопсихологията елемент. А от това, което беше чел убеждението му бе, че повечето подобни маниаци действат на сексуална основа. Единственият сериен престъпник, с който бяха имали работа в района беше неговия съученик Стефан Фердинандов „Чефо". Но той трябваше да е за дълго в затвора, след като за едно лято, след прекаран вирусен енцефалит, бе успял да изнасили в лодката си една по една 12 германски туристки, между които четири непълнолетни. И после беше имал неблагоразумието да черпи и се хвали с това пиян в кръчмата. Когато го заловиха и го попитаха защо, Чефо се беше нахилил: „П-п-по ллесно е д-да искаш из-з-звинение, от-ттколкото р-раз-решение". И все пак шест смъртни случая в рамките на месец бяха твърде много за заспало място като Вромос. Ако продължаваха със същите темпове повереният му участък щеше съвсем да обезлюдее.
Като наближи мястото на инцидента първо видя колелото на патрулния Ваклин, зарязано до мантинелата, а после и ударената каросерия на Зила на рибното, подпрян с разбити канати под 30 градусов наклон в дърво до пътя. Няколко метра преди това в тревата досами банкета лежаха двете тела на жертвите, разположени лице в лице едно над друго. През гърба на мъжът, който беше отгоре минаваше отпечатък от грайфер на тежкотоварна машина. На пръв поглед кръв не се забелязваше.
Помощникът му Ваклин Недев го чакаше изпънат като гвардеец на пост на крачка и половина от труповете. Няколко неподвижни облака на изток хвърляха сянка върху тази част от брега и засега затулваха слънцето. Ранков огледа обстановката.
– Какво имаме? – зададе въпроса повече към себе си, отколкото на сержанта той: – Две размазани от тежкотоварна машина, може би ТИР, тела.
– Тъй вярно, дрргарю лейтенат – рапортува Недев.
– Кой е намерил труповете?
– Лично аз, др-ю лейтенант. Правех обход с колелото и горе от високото видях Зила на рибното как се е килнал. Реших да проверя и като наближих установих, че е ударен, даже отначало телата на починалите не ги забелязах, щото те са сплескани малко в ниското, встрани от пътя, а пък аз гледах каросерията. И като се обърнах тогава ги видях. За една бройка да стъпя отгоре им.
– Някой да е пипал нещо?
– Преди мен ли? Не знам. Аз веднага изтичах тука до първата вила и ви се обадих по телефона, щото радиостанцията нямаше обхват, и после на съдебна, и веднага се върнах обратно. Това е, др-ю началник - изпъна се чинно Недев и прибра ръце плътно до бедрата. - После застанах на местопроизшествието и останах да ви чакам. Никой не е проявявал интерес.
Ранков свали фуражката и попипа загорялото от слънцето си чело.
– Значи не си забелязал нещо съмнително или необичайно?
– Не. Само пощаджията Пеньо мина с колелото, но аз го напъдих.
– Добре, докато дойде доктора да видим какво имаме: една жертва от мъжки и една от женски пол, така. Извършителят се е отклонил от пътя, минал е през телата и и ги е прегазил, после е забърсал отзад и зила. Върху кепето на потърпевшия също се забелязват следи от грайфер, но то не е на главата му, а в близост до тялото. Няма спирачен път...
Ранков клекна и разгледа от непосредствена близост потърпевшите. Извади от чантичката си тефтерче и почна да записва: "Двете тела са едно върху друго в непосредствена близост след границата на банкета върху тревата. Едното, от женски пол, с вдигнати над главата ръце, а другото над него, на мъж с работен гащеризон със смъкнати презрамки, гуменки и моряшка фланелка със следи от автомобилен грайфер през гърба. По време на настъпването на смъртта в лявата си ръка е държал краставица. В близост до тях: пазарска торбичка с още две краставици, шише лимонада от 0,7 ст. и забита в земята лопата с дръжка стърчаща във въздуха. Следи от малък огън, но може и някой преди тях да си е пекъл дебърцини... "
Чу се тръбата на параходна сирена и Ранков инстинктивно вдигна очи по посока на звука. Върху морската повърхност се поклащаха няколко мазни нефтени петна. Навътре в морето една самотна птица замръзна във въздуха и рязко се спусна към гладката му повърхност за да се забие, гмуркайки се в нея.
Откъм височината, напряко през баира се заклатушка Уазката на съдебна медицина. Единият и фар се държеше само на кабелите и подрънкваше, подскачайки по труднопроходимия участък на наклона. Караше я лично патоанатома. Грамадните му старовремски очила, заемащи 40 % от лицето му гледаха съсредоточено в пътя отпред.
– А, ей го Пърдев, идва – констатира очевидният факт сержанта.
– Слушай – ръгна го с лакет лейтенанта, – да не вземеш да му говориш на фамилия, много е докачлив.
– Еми той така се казва, аз кво съм виновен.
– Да де, ама, не иска да се знае.
Уазката стъпи на асфалта, обърна и паркира на затревения банкет.
– Кво става, мужици? – поздрави ги с вдигната длан патоанатома щом слезе от кабината.
– Хващам се на бас, че такова нещо не си виждал, докторе – имаме две в едно – осведоми го лейтенанта.
– Верно!? М, да бе, да...
Докторът свали фотоапарата от врата си, прицели се към телата и с професионално безразличие изщрака няколко кадъра. От не особено чистата му престилка лъхаше силна миризма на формалин и още нещо, което можеше да се оприличи най близко до воня от умрял делфин.
– ... Ахъм, ахъм... Тва Ганчо Гроздето ли е? Май да? А това е... хм-ха, кака Сийка. Мда, и тя под него тука. Така... Така... Доб-рре... – обяви високо той, доволно потривайки длани. – Ранков, я ела да проведем разпознаване за протокола.
Когато докторът извърна главата на мъжа с развлечен дочен комбинезон и моряшка фланелка първо се показаха част от хулигански засуканите мустачки на шофьора на рибното стопанство Генчо, по паспорт Армагедон Гендов, който никой не знаеше защо, но всички наричаха Гроздето. Разведен, втори път семеен, баща на три дъщери, към най голямата от които сержант Недев имаше тайни симпатии и търпеливо чакаше следващите 3 години за да навърши 18 и да и разкрие чувствата си. Между устните му беше залепнала цигара. Тя увисна в устата му и отдолу сребърният му зъб весело проблесна на слънцето. В смъртта лицето му бе добило цвят на мухлясало сирене.
– Мда, той е. Не са пипани още, нали? – поинтересува се доктора.
Ранков поклати отрицателно глава:
– Чаках те да дойдеш за да ги преместим.
– Добре, нека първо ги огледам.
Патоанатомът направи една обиколка около телата снимайки ги под различен ъгъл, нагласяйки в движение блендата.
– Предполагам, че са били легнали, когато е станало? – отбеляза Ранков.
– Ами провеждали са полов акт, не вярвам да са били прави.
– Несъмнено... Докторе, готов ли си със снимките?
– Ммм, да, почти...
– Може ли вече да ги местим? Искам да проверя съдържанието на джобовете.
– Не още.
Патоанатомът приклекна и попипа с пръст телата по откритите части на врата. Натисна и ощипа кожата на ръцете и я разгледа от горната и долната страна. После вмъкна термометър в ухото на Ганчо и се обърна към Ранков:
– Имаш ли цигара? Ама ми я запали, ако обичаш, да не свалям ръкавиците.
Ранков извади пакет Родопи без филтър, запали два къса и бутна единия между устните му. Докторът примижа и издуха встрани кълбо дим.
– Защо му мериш температурата като е умрял?
След третото дръпване патоанатомът отговори:
– Ориентирам се за часа на смъртта по нея. Най добре става в ректума, ама от естетически съображения не ми се занимава. Сега времето е топло и трябва да пада бавно, с около градус и нещо на час. След малко ще имам представа.
– Гадна смърт – отбеляза лейтенанта.
– Така е - съгласи се доктора.
– Ваклине, организира ли заградителни мероприятия както ти казах? – обърна се към помощника си Ранков.
– Е с какво?
Щом наближаваха редките коли по шосето намаляваха и водачите им извръщаха глави за да разгледат доколкото могат картината на местопроизшествието. Недев им сигнализираше с ръка да отминават. От завоя се зададе рейс Чавдар с табелка на стъклото „Внимание деца!", пълен с чавдарчета и пионери. Когато наближи ококорените им глави се струпаха по прозорците и пръстите им взеха да сочат надолу към телата на безжизнените хора. През стъклата се чуваха гласовете и виковете им, възбудени като че ли са на въртележките в лунапарка. Шофьора на рейса даде газ, опуши атмосферата с кълбо дим и отмина, а детските глави цъфнаха залепени на задното стъкло, жадно поглъщайки гледката. Какво ли ще разказват на другите съученици през първия учебен ден, помисли си Ранков, дали не трябваше да разпънем някакъв навес?
Докторът извади термометъра от ушната мида на трупа и взе да го разтръсква:
– 22 градуса и половина – с тържествен глас обяви той. – Явно са прекарали нощта на открито, както си и мислех. На ваше разположение са.
Ваклин и Ранков подхванаха внимателно Генчо, отделиха го от другото тяло и го пренесоха встрани. Когато го положиха по гръб се видя, че дюкянът му зее отворен и ластика на шортите му е смъкнат чак под слабините. В дясната му ноздра се забелязваха следи от бяло прахообразно вещество. Ранков пръв го забеляза.
– Какво може да е това, докторе?
– Де да знам. Всичко може да е.
– Да не би да е енфие? – обади се сержанта.
– Ха, Ганчо и енфие!
– Знам ли, моряците го шмъркат.
Ваклин съобразително изтича до каросерията и надникна вътре:
– Гасена вар е карал. Сигурно се е надишал с нея.
Другата жертва – домакинката в почивния дом на маталурга кака Сийка беше твърде неподходящо облечена за жена на нейната възраст, поне от кръста надолу: плисирана леопардова пола, мрежест чорапогащник и обувки с остри токчета, една от които се беше изула от крака и разкриваше петата и през скъсания чорап. В момента на смъртта върховете им и се бяха забили в земята и бяха оставили следи в пръстта.
Ранков вдигна обувката и надникна в нея.
– Я, какво имаме тук! – изненада се той когато отвътре изпаднаха няколко банкноти: – 7 лв. и сгъната на четири банкнота от 2 $.
– Какво е това, долари? – развълнува се по детски Ваклин.
– Американска валута – потвърди лейтенанта.
– Ама тая да не е била шпионка?
– Ти пък, кака Сийка домакинката шпионка! И какво е шпионирала – метеорологичните условия? С някой турист сигурно е легнала. Жена с леко поведение си беше.
– Все обикаляше да си предлага задника покрай пътя и хотелите.
– Е, наобикаля се – ехидно се подсмихна доктора.
В джоба на Ганчо Ранков намери 1.65.
През това време патоанатомът падна на 4 крака и взе да души около телата. Първо под кръста на Ганчо, а после припълзя и със силно пръхтене завря нос в краставицата.
– Защо души като куче? – прошепна тихичко Ваклин.
– Тихо – сръга го Ранков, – човека си знае работата, патоанатом е, за това е учил.
– Само да не залае, ако хване диря.
Ранков почти успя да сподави смеха си.
– Ваклине, чух те! – обади се все още на четири крака доктора.
– Аз не на сериозно, другарю патоанатом, шегуваме се.
Доктора се изправи и кимна сякаш съмненията му са излезли основателни:
– Е, поизпуснали са се, няма начин, при тая компресия. – Погледна към Ранков и му кимна: – На твое разположение са, аз свърших.
Ранков извади чифт ръкавици, издърпа зеленчука от ръката на умрелия шофьор и го пусна в плика с доказателствата.
Ваклин сякаш не го свърташе на едно място:
– Добре де, за какво му е била тогава краставицата? Да не би докато са правили любов да са я яли?
– Да виждаш да е нахапана? – апострофира го Ранков.
– Ами не е.
– Млад си Ваклине. Млад и зелен. Още имаш жълто около устата.
Патоанатомът се изкикоти тихо през ноздрите:
– Това че нещо е зеленчук не значи, че става само за салата – поучително натякна той.
– А за какво?
– Не се ли сещаш?
– Не.
– Използвали са я в любовната игра. Тоест, или канили са се да я използват, още не знаем – осветли го Ранков.
– Как така в любовната игра? В секса ли? – опули се Ваклин. – За какво им е била?
– Питай жена си и ще разбереш.
– Когато се оженя.
Ранков и патоанатома го наблюдаваха изпод вежди, докато правеше връзката. Изведнъж Ваклин се сепна и се оцъкли насреща им:
– Да не би?... Ясно. Тц, тц, тц, ненормална работа!
Патоанатомът разпери ръце:
– Меракът е голямо нещо.
– Е, добре де... – продължи да си напряга мозъка Ваклин, – те нали, таковата, и той, какво, да не е бил импотентен, че вместо с това с краставица? Или?... Пак не разбирам нещо.
Ранков поклати глава и въздъхна:
– Докторе, ще му обясниш ли?
Патоанатома вдигна рамене и прибра топчеста си глава навътре като костенурка:
– Стар съм вече за такива разговори.
– Ваклине, я иди огледай нататък покрай пътя, да няма нещо да сме пропуснали – смени темата на разговора Ранков.
Ваклин козирува и се запъти покрай мантинелата, като няколко пъти извръща глава да изгледа зеленчука и накрая вдигна примирено рамене. Двамата скришом го наблюдаваха как преработва информацията. По някое време се спря, сепна се и се извърна към телата:
– Пъхал и я е във... отзаде!
– Хаа! – ухили се широко Ранков, – Загря най сетне! Ама и ти си един албански реотан – тупна го бащински по гърба той.
Пърдев одобрително поклати глава:
- Пустото му Грозде, запълнил и е двете дупки!
- Докторе, можеш ли да кажеш нещо за часа на смъртта? – обърна се към него Ранков и пак бръкна в кожената чантичка за бележника си.
– По степента на трупното вкочаняване, rigor mortis, бих казал не по-рано от 23 вечерта и не по-късно от 5 часа тази сутрин.
– Че е по-тъмно и сам мога да се сетя, ясно е, че водачът не ги е видял.
– Не ги е видял, но със сигурност ги е усетил.
– Да, и не е спрял.
– За по голяма точност трябва да видя съдържанието на стомасите – уклончливо допълни докторът – ... Не знам защо, но ми се струва, че може да не са умрели по едно и също време?
– Как така не са? – застина Ранков.
– Хм, като че лии?... Не знам, може и да бъркам.
– Казвай какво имаш предвид?
– Нищо. Просто ми се струва, че тя е починала малко преди него.
– Преди него? Докторе, а можем ли да определим дали е имало извършен полов акт?
– На масата за аутопсии ще знаем със сигурност. Ама така като гледам няма начин да е нямало.
– А можем ли да разберем дали е бил преди или след смъртта?
Ваклин направо зяпна като чу въпроса на началника си:
– Как след смъртта?
– Имам предвид само нейната – уточни Ранков.
– Какво искаш да кажеш? Че я е убил, и после я е любил? Мъртва! В момента, когато е бил прегазен! – облещи се Ваклин.
– Не изключвам нито една версия – Ранков издиша право нагоре дима от цигарата си и загледа как той се разсейва в небето.
– Да не намекваш, че я е халосал с нещо и после я е любил без да знае, че е мъртва? Или въпреки, че е знаел, че е мъртва? – не се отказваше Ваклин. – И това съвпада с версията на доктора за различния час на смъртта?
– Не намеквам, само сменям перспективата. Некрофилията също е мотив, макар и рядко срещан.
Ваклин изпусна въздух с шумна въздишка, сякаш му предстоеше да вдига непосилна тежест и отиде да приседне върху мантинелата. Ранков се наведе да огледа тялото под Ганчо. Миг преди смъртта ноктите и се бяха впили в земята и бяха издълбали къси улеи в пръстта. Двете и ръце – вдигнати от лактите нагоре край главата, която лежеше безжизнено отпусната встрани, а очите и бяха изцъклени, сякаш точно преди да умре е видяла НЛО в небето над Вромос. Езикът и стърчеше изплезен между зъбите. От странната поза на еротично сгънатите в коленете им крака, телата им наподобяваха очертанията на настъпена жаба. На врата на Сийка имаше гердан от имитация на пендари и тъмно лилава смучка.
– Какво е това? – посочи я Ваклин – Някаква синка има, все едно я е ухапал прилеп.
Патоанатома се подхили ехидно:
– Дължи се на така нареченото еротично ухапване, мойто момче.
Сержанта сконфузено отмести поглед и бързо смени темата:
– Аз не разбирам защо не са минали оттатък мантинелата, а са легнали точно до пътя?
– Бързали са много – захили се пак доктора. – Мерака като ги е напънал.
Ваклин погледна към патоанатома с объркано изражение, сякаш не схващаше кое тук е шегата.
Ранков обходи с поглед още веднъж периметъра.
– Ами ясно защо. Оттатъка е каменисто, а тука почвата е мека и... За това.
Ваклин се съгласи с кимване:
– Така е, другарю лейтенант, не можах да се сетя бързо като вас. И все пак е било тъмно, защо не е обърнал фаровете? – не се отказваше той.
– Било е пълнолуние – съобрази веднага Ранков.
– Чувал съм, че серийните маниаци тогава стават най-активни.
– Много книги четеш.
– Ами любознателен съм. В списание Космос пишеше за ...
– Млъкни, ако обичаш – сряза го Ранков и се вторачи в двете смачкани угарки от цигари Слънце на няколко метра вляво от телата. Вдигна ги с клечки и съсредоточи поглед върху тях: – Червило. – После ги прибра в плика с доказателствата.
– Ваклине, я иди огледай кабината на Зила – разпореди се той.
Ваклин послушно се отправи натам и скоро се върна.
– Нещо интересно?
– Нищо. В жабката някакво старо фенерче и две бутилки мускатова. Едната пълна до половина.
Ранков се извърна към доктора:
– Искам да му вземеш кръвна проба.
– Е кво да му взимам, ясно, че е бил пиян.
– То е ясно, ама заради следствието. Имаме смърт с неизяснен характер.
– Неизяснен – не се съгласи доктора, – много си е изяснен даже.
– И според теб какво е станало? – стрелна го изпод вежди лейтенанта.
– Ами какво, той я е качил по пътя и са спрели тук да утолят потайните си страсти, когато по случайност са били прегазени.
– По случайност, аха. Ами мястото? Защо точно тук?
– Мястото? Нали ти казвам – пиян е бил. Може гледката да им е харесала.
– Хъ...
– А аз друго не разбирам – намеси се отново сержанта. – За лопатата. За какво им е била тая лопата? Вижте как са я забили да стърчи.
– Да, това вече е наистина загадка – съгласи се Ранков. – Остава да изясним ролята на лопатата. И как се вписва тя в твоята теория, докторе?
– Откъде аз да знам, ти си ченгето. Не мога да ти върша работата.
– Може да я е халосал с нея, другарю началник – предположи Ваклин, – ако е било изнасилване?
Патоанатома поклати плешивата си като топка за боулинг глава:
– Няма белези от насилие по темето. Поне на пръв поглед. Най вероятно е починала от вътрешен кръвоизлив. Но за сигурно заключение ще ми трябва цялостен преглед. И второ: за цялата съвременна история на Черноморец няма платежоспособен мъж на който Сийчето да е отказала.
Ранков откърши една от клонките на близкото храстче и с нея повдигна полата на жертвата – гащите и ги нямаше.
– Долните и гащи липсват – огласи откритието си той.
– Ако въобще е носила такива? – контрира патоанатома.
– Тука сме на едно мнение. Гледал ли си и гърба?
– Не, нали не съм я местил.
- Искам да видя дали няма нещо отдолу.
– Трева, кво да има.
Ранков обърна гръб на двете тела и заразглежда земята наоколо. Облак мухи оттатък мантинелата привлече погледа му и той я прекрачи с един крак. Прегъна се от кръста и се взря от непосредствена близост в кафявото петно между камънака.„Какво е това петно тук?"... Май някой е имал диария? – оповести на глас той.
– Ма, таковата, азз, повърнах – заоправдава се гузно Ваклин.
– Що, прилоша ли ти? Не си ли виждал труп.
– А, не, бях ял нещо развалено на вечеря.
– Е какво толкова си ял, бе, Недев?
– Боб със зеле.
– Ясно. Повече да не замърсяваш местопрестъпленията! – с дисциплинарна цел го смъмри Ранков.
– Тъй вярно! Обещавам.
Един голям гларус внезапно се спусна и направи кръг над телата, сякаш искаше да отмъкне нещо, но не му достигаше смелост. После зави към морето и изчезна. Докторът отиде до камионетката, измъкна от чантата си в кабината сандвич с домашно кюфтенце и мляскайки задъвка:
– Я, то вече почти обед станало.
Ранков се надвеси над другото тяло.
– Сега да видим с какво ще ни изненада кака ви Сийка.
Внимателно бръкна в левия джоб на жилетката и и извади на показ съдържанието му: опаковка от вафла "Чудо" и смачкана на топче дъвка Идеал, плюс два бонбона виолетки. Сложи ги в отделно пликче и ги прибра в торбата. Когато мушна ръка да провери и другия и джоб неочаквано оттам изпадна малко бурканче от полупрозрачно кафеникаво стъкло, наполовина пълно със светъл прах – бяло прахообразно вещество, перлен продукт, като някаква сол с леко мазна текстура, когато се разтърка между пръстите. Вдигна го към слънцето и го разгледа. Върху него имаше залепен ръчно изписан на изолирбанд етикет „cocainum sulfate 33 oz."Показа го на патоанатома:
– А, докторе, какво мислиш е това?
– Тя нали е и готвачка в почивната, може да е подправка или нещо, пудра захар? – обади се Ваклин.
– Не питах теб. А, докторе, този надпис говори ли ти нещо?
Патоанатомът примижа с късогледите си очи към подаденото му шишенце и замърда с устни, докато четеше:
– Да – кокаинов сулфат. Това е много силно химично вещество – алкалоид. В медицината се използва за анестезия като обезболяващ агент.
– Хм, интересно, как ли е попаднало това химично вещество у нея?
– Това е твоя работа да разбереш, аз преглеждам трупове.
– Може някакви зъболекари туристи да са и го дали? Беше си лека жена, много много не подбираше. Обикаляше хотелите направо като проститутка - пак се намеси Ваклин.
Ранков смръщи чело.
– При социализма няма проститутки, платената любов съществува само на запад. Обаче не отричам, че е нимфоманка и лице с ниска социална отговорност.
Като чу „нимфоманка" Ваклин запреглъща на сухо и машинално подравни напред бретона си.
– А тоя кокаинум не може ли да се използва в секса? – предположи той.
Двамата в синхрон обърнаха погледи към него все едно си имат работа с бавноразвиващ.
– Някакви други интересни идеи да имаш?
– Ами, да, според теорията убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Дали да оставим секретен пост в храстите?
– И кой да бъде? Ти ли?
Ваклин сконфузено наведе глава:
– Е, то няма и много храсти наоколо...
– А така, трай си – Ранков му махна с пръст да замълчи. После се обърна рязко, сякаш се е сетил още нещо и допълни: – Знаеш ли Ваклине, единственото нещо по голямо от невежеството е дарбата ти да прекъсваш и си вреш носа навсякъде.
– Тъй вярно, другарю лейтенант – чинно козирува Недев и прибра пети.
- Така че млъквай!
Ранков извади тапата, наплюнчи пръст, топна го в шишето и го помириса
– Нищо не усещам. – После го близна.Веществото беше горчиво на вкус и езика му веднага изтръпна.
– Не те съветвам да го правиш – стана сериозен патоанатома. – Ще го дадем за анализ в Бургас в лабораторията по криминалистика.
– Кой знае колко ще чакаме резултата. Не е пудра захар обаче.
В този момент лейтенанта неочаквано кихна и след това рефлекторно вдъхна обратно през ноздрите разлетялото се във въздуха облаче от веществото. Изведнъж след 4-5 сек. сърцето му затупа бясно и като приливна вълна го заля интензивно и с нищо несравнимо чувство на лекота и еуфория. Съзнанието му се разшири до степен да обхване едновременно всичко наоколо. Заедно с това взе да се поти и дишането му се учести от усещания за мравки, пълзящи под кожата. Енергията, бдителността, чувството му за благополучие и компетентност рязко се усилиха, заедно с някакъв пълзящ сърбеж, който се надигна от гениталиите, през стомаха към врата му и изтече през върха на главата. Почувства се като самият Феликс Едмундович Дзерджински. Можеше да лови диверсанти и шпиони като пеперуди с мрежа. За пръв път в живота не особено мощният му интелект пришпорваше умът му да работи прецизно като съветски часовник. Никакъв престъпник или чуждо разузнаване не можеха да му се опрат. Картината на местопрестъплението изкристализира съвършено ясно върху екрана на ума му. Почувства особен душевен подем, граничещ със сексуален екстаз. Знаеше че няма случай, който да не е способен да разкрие. Можеше да разбие сам турската армия или да спечели битката при Сталинград. Беше висок като паметника на Шипка и проницателен като Шерлок Холмс.
Закрачи възбудено в кръг около местопрестъплението, щракайки с пръсти и в следващите 30 мин. започна без да спре да бълва версии, говорейки със скоростта на картечница:
– Етокаквопредполагам,чеестанало: тя вероятно го е спряла на връщане от станцията, качил я е в кабината да я закара. Както винаги Ганчо е употребявал алкохол. Пътували са и после са спрели тук потайно за да задоволят страстта си. И са се разгорещили. Тя е пила лимонада, но това не е било достатъчно за да се охлади. Било е тъмно, но е имало видимост заради пълнолунието. Тогава той е извадил лопатата на Зила и, и я е нападнал!... Или, били са проследени и ликвидирани... Но от кой? И по каква причина? Ревност?
Всички престъпления имат своя вътрешна логика и мотив – много добре знаеше Ранков, – но каква можеше да бъде логиката на един сериен маниак. Убийствата можеха да са методични и последователни от гледна точка на изпълнението им, и въпреки това да нямат смисъл. Защото той се намира в сферата не на обективната логика, а в областта на психиатрията. Извършителят, ако изобщо имаше такъв – мислеше си лейтенанта, – можеше да бъде напълно изперкал индивид, пълен с бръмбари в главата, но въпреки това достатъчно функционален и квалифициран за да не бъде заловен. Това което го караше да се съмнява в първоначалната си версия за сериен маниак беше липсата на какъвто и да е характерен почерк или подпис при извършване на престъпленията. А и нямаше сходство в профила на жертвите. Сякаш всяко едно от тях беше напълно несвързано с другите. Но тогава как можеше да се обясни географията им под формата на симетрична петолъчка, прецизно свързана в точната времева и геометрична последователност: от запад към изток – северозапад –, юг, върхът на фигурата – и сегашното местопроизшествие – североизток. Това изглеждаше като нещо повече от съвпадение. Първо в интервал през 4 дни бяха умрели – или убити? – свещеника от Черноморец при падане в кладенец, но можеше и да бъде умишлено бутнат. След това някой застреля с арбалет в тила зам. председателя на ловната дружинка и следствието заключи, че става дума за ловен инцидент. После жената на управителя на къмпинга се удави при риболов в морето, но Ранков знаеше, че тя е отличен плувец и се съмняваше, че не би се добрала до брега. Намериха я с коса заплетена във въжето на шамандурата. Тя представляваше горният връх на петолъчката. Последва затишие от седмица и тогава изведнъж изчезна подполковник Тороманов от базата в Атия. Откриха тялото му без долно бельо, висящо на един клон в гората. Беше се покачил на дървото с примка на шията и там се беше прострелял със служебния си пистолет. В ръката му смачкана на топка собственоръчно написана бележка само с 3 думи: „Не мога повече", а в джоба на униформата му романа на Достоевски "Идиот". И ето сега жертвите бяха станали 6, а местопроизшествията 5."
- Добре, ето какво – обърна се той във фалцет към събеседниците си, – ето какво предполагам, че е станало: – Той я е качил да я закара и по пътя тя е отговорила на чувствата му.
– Или обратното? – снизходително подхвърли доктора.
– Какво обратното? – тръсна глава Ранков.
Патоанатомът завъртя очи под огромните си като кинескопи цайси:
– Той е отговорил на нейните.
Ранков смръщи вежди и замислено разтърка врат:
– Хъ? Хайде бе! Но, ако излезеш прав ще те черпя едно шкембе чорба. Макар че едва ли има как това да го установим.
– Става. Ама с бира.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Така, докъде бях стигнал? Работа на сериен убиец, или обикновен транспортен инцидент, това е въпросът.
– Мен пък ми прилича на класическо изнасилване от похот, което по злощастно стечение на обстоятелствата се е превърнало в автотранспортна трагедия – изказа мнението си Ваклин.
– Пък аз мисля, че са се ебали – огласи гледната си точка патоанатома.
– И, ако е убийство, значи любовникът и ги е приключил.
– Че Сийка кога е имала един любовник? – изкоментира Ваклин.
– И откъде този любовник е намерил ТИР?
Ранков се позачерви и от умственото напрежение родилното му петно доби тъмно лилав оттенък:
– 7 лева. Скъпо му е взела. Обикновено взима 5 за... Така съм чул, де. Уфф, ама много е горещо тук! Айде да свършваме и да ги вдигаме, че в тая жега скоро ще се размиришат. Ваклине, донеси носилката.
– Веднага, шефе!
– Какъв шеф съм ти аз, шефовете се в капитализма, за теб съм другарю началник – остро смъмри подчинения си той.
– Виноват, другарю лейтенант. И все пак 30 % допускам, че може да е било инсценировка - настоя той.
– Ти си бил същинска Ванга бе! Проценти...
Ваклин изви врат и огледа небето. След малко слънцето щеше да застане точно над главите им и жегата щеше да бъде непоносима.
– И все пак, докторе как точно е починала? – попита за мнението на лекаря той, докато вадеше носилката. – От медицинска гледна точка питам.
– Травма на белия дроб, умряла е от компресията.
– Мъчила ли се е много?
– Малко е да се каже много.
– А колко?
– Страдала е като грешен дявол. Мъките и са били адски. Някога падал ли ти е върху леглото етаж на къща?
– Не, никога.
– Е горе долу това е почувствала.
– Кофти преживяване.
– Особено в момента в който стенеш от удоволствие – поклати съчувствено топчестата си глава Пърдев.
– Тц, тц, тц. Ей глей, начи, за единия пуст мерак!..
– Половият нагон е най мощният човешки инстинкт – поучително отбеляза доктора.
– Неговият или нейният? – опита се да уточни Ваклин.
– На всеки.
Ранков завърза торбичката за веществените доказателства и се намеси в разговора:
– Че е силен, силен е. Но не може да победи идеите на социализма.
Доктора само се подсмихна:
– Щом казваш.
– Не го казвам аз, а Ленин.
– Е, съгласен съм тогава с вас, другарю командир по политическата част. Щом го е казал Ленин.
Двамата с Ваклин подхванаха и повдигнаха тялото на починалата домакинка. Тежеше доста повече от Генчо. Когато я обърнаха настрани, видяха от задника и да стърчи дълбоко забита мидена черупка. Под нея се показа дупка изкопана в земята, дълбока около 20 и широка 30 см. в диаметър, точно колкото да побере вътре гърбицата и.
– Да, ясно за какво им е била лопатата – констатира Ранков.
– Пустото му Грозде! Не може да му се отрече, че има инженерна мисъл.
– Голямо нещо е меракът – пак кимна и зацъка патоанатома.
Ваклин отиде и надникна в дупката, сякаш за да се увери, че е празна и наистина е използвана с това предназначение.
– Чувал съм, че на младини е била танцьорка – сподели доктора.
– Танцьорка с тая гърбица? – шашна се Ваклин.
– Може още да е нямала гърбица тогава? – предположи лейтенанта.
– Танцьорка в цирка – сложи точка патоанатома.
Двамата униформени милиционери го погледнаха и замълчаха, представяйки си на ум гледката на сладострастните извивки на кака Сийка под светлините на манежа. Ваклин понечи да попита още нещо, но се отказа в последния момент.
Ранков вдигна ръка в знак за внимание:
– След констатацията на новите факти да направим рекапитулация. Каква е квинтесенцията!? – отново подхвана той – Тя сигурно го е спряла на стоп, качил я е в кабината да я закара. Пътували са и после са спрели тук да извършват полов акт. И като е легнала по гръб е било трудно да го осъществят, защото тя се е катурвала встрани, нали така, заради гърбицата. Тогава той е изкопал под нея дупка с лопатата на Зила, легнал е отгоре... и после са намерили смъртта си.
– Лош късмет.
– Направо рядкост като шестица от тотото.
Накрая Ранков взе окончателното си решение:
– Мисля, че това е работа за КАТ, не е за нас. Съгласен ли си, докторе?
– Май да. Не виждам тук да има криминално престъпление. Само това шишенце малко ме смущава.
– Тогава, хайде, тръгваме си. Недев обади ли им се по станцията? Нямаме повече работа тук.
– А какво ще правим с телата? – поинтересува се сержанта.
– Телата? Товарим ги в Уазката и към моргата, и без това всичко е ясно. Докторе, ти нали засне обстановката? Я щракни и следите от гуми?
– Направено е – тросна се патоанатома и забърника апарата.
– Тогава тръгвай. Ваклине, ти изчакай катаджиите и отивай да уведомяваш близките, а аз ще напиша рапорта в дежурната.
– Ама защо аз? – опъна се Ваклин. – Какво да им кажа? Човека има жена и три деца! Как да ги гледам в очите!
– Еми няма кой друг.
– И като ме питат как е умрял: „Другарко, мъжът ви ви изневерява". И тя: „Леле, ще го убия! – Не се тревожете, вече е уредено. Той е мъртъв."
– Изпълнявай, сержант!
– Служа на Народната Република!
– Докторе, ще хвърлиш ли чантата с доказателствата до управлението, че да не ги разнасям с мотора?
– Патоанатомът я пое от ръката му с гримаса без да каже нищо и я пусна на седалката в кабината.
После тримата огледаха произшествието за последен път и се приготвиха да се разотиват. Никой не забеляза как докато товареха труповете Ваклин ловко бръкна в торбичката и подмени шишенцето.
– Хайде, дасвидание - помаха с ръка доктора.
– До следващия път - кимна му лейтенанта.
Патоанатома запали Уазката и хвана нагоре през баира. Ранков се метна на Балканчето и пое по нанадолнището в източна посока, а Ваклин забута колелото към сянката на камиона.
Като се отдалечи на 200 метра по шосето Ранков спря, угаси моторетката и седна на един варовиков камък край пътя. След малко Недев обърна посоката и се присъедини към него пеша. От височината на която бяха пред тях напълно се разкриваше панорамата на залива Вромос.
– Смени ли го? – попита лейтенанта.
– Да, другарю, нищо не усети.
– Дай го бързо.
Недев извади шишенцето и му го подаде. Ранков го пое с треперещи ръце и едва успя да го отвори.
– Къде ще отидем.
– Никъде, направо тук.
Ранков извади от фуражката си миниатюрна лъжичка от прибор за лула; двамата поред гребнаха с нея от веществото и после го изшмъркаха шумно през носа.
Пред тях блестеше безкрайното синьо море. В момента в който тавана на камионетката прехвърли хълма двамата се вкопчиха страстно един в друг и почнаха да се целуват.
– Ние успяхме!
– Да!
– Вече нищо не може да ни попречи!


очаквайте: "Чупакабра в залива Вромос"



Гласувай:
0




Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: karambit
Категория: Забавление
Прочетен: 9322
Постинги: 10
Коментари: 1
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728